Владимир Петров

Паисий на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла Епопея на забравените. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед Епопеята... прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.

От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода. В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в Паисий Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В Братя Миладинови поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата Раковски актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода (Левски, Караджата) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. (Бенковски, Каблешков, Волов), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал (Кочо, Братя Жекови, 1876). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на България цяла в Опълченците на Шипка - творбата, с която Епопеята... завършва и която Иван Вазов възприема като едно от най-силните свои стихотворения (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).

Говорейки за самата ода Паисий, Иван Вазов споделя: Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското Периодическо списание (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов Отец Паисий, неговото време, неговата История и учениците му (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от тържествения, възвишения, философския тон, от патоса и формата на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на Историята, или според пълното й заглавие: История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская.

Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: Сто и двайсет годин... - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: тъй мълвеше преди сто и двайсет годин. В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци: 1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата История....

И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира,