Вазов и ние, Алеко и ние в ХХI век

Петя Валентинова Георгиева, I-ви курс, фак. No 1424

Ако трябва да съпоставя творбите на Иван Вазов и Алеко Кoнстантинов с действителността на ХХI век, ще открия много общи компоненти,свързани с тяхното мислене и настоящето.Тяхното съвремие не е много по-различно от нашето,спънките в ежедневието им се повтарят и в нашето,защото както Алеко не имал пари ,за да си купи дори тютюн,така и ние днес живеем с основната цел да свържем двата края,като в началото на единия задължително стои мисълта за този вреден порок.

Във всяко свое произведение Иван Вазов намира повод да изрази безпределната си любов към България, към която той питае безусловна и безкрайна преданост, която люби и истински обожава. Tемите,на които залага Вазов са свързани с народа и родината, с българина и неговото отношение към Отечеството. Общото е ,че както тогава,така и сега голям процент от населението не иска да види прогреса на България,народа се бори за свобода и независимост, но те идват късно поради страха. Стръхът от поробителите, от смъртта. Това чувство,както и героизмът са в тясна връзка едно с друго. Така както майката се страхува за своето дете в Иде ли?,което така и не се завръща от битката. Безстрашието,проявено в борбата,контрастира на майчината тревога, а смъртта на нейния син- на самия смисъл на войната, която така и не довежда до нищо добро. Този страх е останал и досега,българинът така и не се научи да говори- за страховетв си, за нередностите,които вижда ежедневно, за своите чувства и мисли. Така както днес нито за корупцията, нито за очевидните престъпления смее да се говори. Стръхът диктува мълчанието.
В следосвобожденското си творчество към опиянението от България, към възторга от нея се прибавя и едно ново чувство чувството на негодование срещу недъзите на новозараждащото се буржоазно общество. С острата си наблюдателност той вижда, че в нова България свещените завети на възрожденците и борците за национална свобода са не само забравени, но лежат оплюти и стъпкани в калта.
Патриотът Вазов с болка констатира грубия материализъм на новите управници, хвърлили народа в бездната на едно ново социално робство. Не за такава България мечтаеха и загинаха Раковски и Левски, Караджата и Ботев.
От позициите на своя дълбок хуманизъм и демократизъм, с метода на критическия реализъм, Иван Вазов изобличава в редица свои творби цялата ни порочна следосвобожденска действителност. Най открито се възмущава той от социалното неравенство, което е най ярко представено