ВАПЦАРОВ И БЪЛГАРСКАТА ПОЕТИЧЕСКА ТРАДИЦИЯ

ИВАН ЦВЕТКОВ

Вапцаров се роди в един от най-древните краища на България, в родното място на оня велик българин, който от тъмнината на осемнадесетия век, на отоманското иго, намери в себе си дързост и сила да се провикне: О неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наричаш болгарин. Край на революционни борби за свобода и на бунтовни песни, край на легенди и чист български патриотизъм. В началото на 40те години, когато хитлеристката армия окупира България със съгласието на фашисткото правителство, именно в този край гръмнаха първите пушки и новите борци партизани се вдигнаха да защищават честта на родината си из пиринските усои.

Вапцаров загина на 33 години от фашистки изстрел заедно с други петима българи от ръководството на Българската комунистическа партия и свистенето на последните, куршуми бе заглушено от най-светлата българска песен на Ботев: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Подобно на братя Миладинови той можеше да напише от затворническата килия за кръвта българска и го написа в предсмъртните си стихотворения - едно прощаване с любимата и с борещия се български народ, изречено с ботевски думи.

Вапцаров падна за свободата на българския народ, повтори легендарния подвиг от Вола и с поезията си, и с подвига си стана национален поет на България, зае мястото си в редицата на Ботев, Яворов, Смирненски. Няма на света национален поет, който да не е свързан с всичките фибри на душата си, с живота и смъртта си, с националната съдба на своя народ, с националния език, на който са изпети неговите песни, с красотата на националното слово, което той е обогатил и обезсмъртил. Няма и не може да има национален поет извън това слово, което е неговото съзнание и съдба, неговата принадлежност, изразена веднъж завинаги пред света.

В една древна поема се казва:

Все в мире покроется пылью забвенья, лишь двое не знают ни смерти, ни тленья: лишь дело героя и речь мудреца проходят столелья, не зная конца. И солнце и бури - все выдержит смело высокое слово и доброе дело.

И високото слово на своята българска поезия и доброто дело за свободата на родината си Вапцаров завеща на своя народ и както Ботев не искаше друга награда освен народното признание, така и той желаеше от потомците само едно: да не забравят никога за онези, които храбро са се борили. Може ли на друг език освен българския да се каже точно така, както може да го каже само народната песен: