ВАПЦАРОВ ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ

Вапцаровата поезия остава трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка Моторни песни (1940) преобладават творбите, посветени изцяло на човешката личност. Между тях се откроява Песен за човека, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразяващата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обстоятелствата, които често подлагат на изпитания универсалните човешки ценности.

Песен за човека е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два лирически гласа. Това са гласовете на двамата опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: Човекът на новото време, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените ценности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отговор или ясна формула за човешката стойност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапцаровата поезия е вярата в бъдещето на хуманното начало като извечна, универсална вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за човекът на новото време. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечният спор между светлината и мрака. Човешкото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изразява позицията на единия лирически говорител - дамата. Другият опонент обаче вярва в човека и изключителните му възможности да промени себе си при благотворно влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

На пръв поглед несъвместимото затвор и хора - човек всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата поетична стратегия -да открива оптимистичното дори там, където това изглежда почти невъзможно.

Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба (заквасен, замесен) и така тя е въздигната като ценност. Естествено се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмислянето на извършеното деяние и причините, довели до него. Социалният им характер е означен отново с митологемата хляб:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш погрешно на гнило.

Обвързването на престъплението с действителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се