В РОДНАТА ЗЕМЯ

Пенчо Славейков се завърна в своята родна земя. Преди години той бе прокуден от нея, напусна я огорчен и покрусен напусна я, като каза, че жив няма да се върне в нея. Неговите трагични думи се изпълниха. За него нямаше място тук, в земята, която толкова много обичаше и която тъй вдъхновено възпя. Живя чужд между нас, гнетен от тъпата, непобедимата сила на българската враждебност и жестокост. Прокуди го от родиния му край тая враждебност и тая жестокост. Днес оня бледен незнайник, за когото той разказва в песента си, дири своята родина в душите ни, тропа на нашата съвест, зове. Ще се отзовем ли на неговия зов, ще го възкресим ли в съзнанието си?

Към нас се обръща един от големите български поети, един от тия, които изразяват силата на българския дух и осмислят нашето съществуване. В нашата малка страна ние броим на пръсти духовните представители на българската народност и всеки един от тях ни е безкрайно скъп. Без тях, без тия представители на висшата българска действителност, ние бихме останали без име и без следа в историята на човешкия дух. За нас те са всичко те са нашата памет, нашата съвест, нашата гордост, в дни на беди и тежки изпитания в тях е нашата надежда. Днес ние говорим чрез тях, живеем в тях нашата истинска духовна родина е в техните безсмъртни творения. Тая родина никой не може да ни отнеме, никой враг не е в състояние да ограничи нейната безпределност, да похити нейните съкровища. Там всевластно и неограничено се проявява в своите съвършени форми творческият дух на нашето племе над него времето няма власт, той е винаги бодър, винаги жизнерадостен, изпълнен с радостта на всяко творчество. През вековете тоя безначален и безкраен дух се въплъщава в отделни вдъхновени избраници, вещае чрез тях тайните си, извежда ни пред нови хоризонти, чертае пред нас по-високи, по-далечни, непознати по-рано цели. В тяхната душа се отразяват лъчите на миналото и бъдещето, възкръсва