Христо Фотев

В памет на баща ми

Как прекрати безкрайното ми детство

ти със смъртта си на баща - в нощта!

Мълчание - единствено наследство

със бивши устни ти ми завеща...

Без право да го наруша... В безкрая

пак емигрира твоята душа

през мрежите платинени на рая -

с каква усмивка да я утеша?

Как да й върна тялото в нещата?

И как отново в хаоса им - Тя

да е с една глава над нищетата -

най-варварската нищета в света.

И аз вървя по пустата планета,

към тебе аз вървя - и пак лети

срещу ми, обетовано, небето

със твоята походка и черти.

...Как мога да те премълча, мой скъпи?

Ноември да забравя аз... Нощта...

Въздишката, с която ти пристъпи

в последната си родина - смъртта!