Павел Вежинов

В един есенен ден по шосето

Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял

тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното

си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше

не човек, а труп.

- Няма смисъл - каза той уморено. - няма никакъв смисъл в цялата тая

история...

Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко,

после продължи без никаква връзка:

- Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем

нереално... Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако

езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са

изчезнали и самите облаци... Всичко, което се е случило на неговата

повърхност, е смърт без значение...

- И все пак трябва да се живее - отвърнах аз безсмислено.

- Защо?

- Защото така е естествено...

- Сигурно си прав! - отвърна той колебливо. - Естествено, но

безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо...

Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи

собственият ти смисъл...

Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се

чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко

обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и

каза тихо:

- Идва буря, трябва да си вървиш...

- Нищо - отвърнах аз. - С кола съм, няма значение...

- Не, не - върви... Пътят ще стане хлъзгав, опасно е...

Наистина като че ли нямаше смисъл да стопя вече и малкото, което с

толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се

усмихна посърнало и не подаде своята.

- Върви, върви!...

Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови

снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на

далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.

- Има ли напредък? - попита той, без да повдига глава.

- Мисля, че има - отвърнах аз несигурно.