Иван Вазов

Утро в Банки - Утро в Банки

I

Душно в стаята.

Кратката лятна нощ я минах почти безсънно: това се случва на мнозина при

промяната на леглото. През завесата на хотелския ми прозорец прониква слаба

виделина. Дръпвам завесата и поглеждам на къра. Заздрачава се. Големите дъбове

рисуват неясно в избелелия свод своите тъмни грамадни фигури; старата черковка

под клоните им дреме с неопределен облик в полумрака, който владее още между

тях. Заздрачава се.

Отварям прозореца. Отвън лъхва една влажна струя пресен, чист въздух. Заедно с

нея нахълтва в стаята ми шума на концерта, който образуват стотини птици в

клоните. Не ме сдържа вече ни минута. Обличам се и излизам навън, под дъбите.

Какъв концерт! Цялото птиче царство се разбудило в шумата, здрависва

възкръсающата зора с радостни ликувания. Запяло, зацвъртяло, зачуруликало,

залудяло; едно безконечно съчетание от сребристи звукове, от звънливи ноти

пълни въздуха с празничен ек. Из всеки лист сякаш излиза един звук, една песен;

сякаш всеки дъб се преобърнал на огромен музикален инструмент, пее, звучи, шуми

неистово, като една душа в пароксизма на радостта.

Боже, колко е добро под тая музика!

II

Възкачвам се по рътлината през високата росна трева, между младите акации,

поимайки в гърдите си дъх от косено сено, и се спирам на върха, отдето се гледа

нашироко и надалеко.

Там по-видело, но природата още е в сън, полумракът още се задържа в падините,

в горите на Люлин планина, в сънливата още банкинска долина, дето се вие

рекичката под върбалаци. Скалистото чело на Витоша се откроява сурово,

горделиво, мълчаливо в пустините небесни.

А под мен птичия концерт, останал далеко, по-префинен се чува; чува се и

неспирний шум на скока по-долу, който кара воденицата, чуват се селските петли,

закукуригали яката. Отдалеко, от едно спяще в нива стадо, са лавнали кучета:

моят силует на върха е привлякъл вниманието им и ги е разсърдил.