Иван Вазов

Утро в Банки - При Ивана Гърбата

Възпоминание

Ето какво ми разказваше престарелият, но все приказлив и смешлив пенсионуван

учител Г., който се помина по-лани в родния си град Сопот:

"Иван Гърбата" го викаха. Той не беше откраднал прякора си: от рождение той си

беше гърбав. Това не е съвсем точно: той не беше гърбав, а приведен, пречупен в

кръста. Тялото му, от краката до пояса, обуто в дънести потури, отиваше право

нагоре, но оттам изведнаж климваше и взимаше хоризонтална посока, та висеше над

земята. То имаше доста прилика с буквата Г, с която се захващаше прякорът му:

ръцете му се опираха на две патерици, кога ходеше; чрез тях се поддържаше

висящата горна половина на тялото, изгубило равновесието си. Тоя на глед

нещастен човек, така зле обиден от природата-странно!-беше женен и челядник и

още по-странно - жена му беше млада и хубавелка.

Всичките момчета на Иван Гърбата бяха около тридесет и пет. Що изпулвате очи

така? Искам да кажа: ученици. Но преди шейсет години тая дума още не се

употребяваше в Сопот.

Защо Иван Гърбата беше учител там!

Между тия момчета и аз бях.

Учебното заведение на Иван Гърбата тогава не се наричаше нито училище (също

дума непозната в селото), нито школа, нито килия, както някъде другаде се

наричаха подобни заведения.

Вместо тях употребяваше се: "У Гърбата."

"Отивам у Гърбата", "Учих се при Гърбата!"

"Свърших у Гърбата псалтиря."

Черковните букви наричаха "гърбовски"!

Да свършиш у Гърбата до псалтиря то беше като да си свършил седми клас на

класическата гимназия; да свършиш месецослова (светчето) - като да си свършил

университет. Месецословът беше краят, омегата, венецът на науката; с него се

изчерпваше съкровището на всичките человечески знания.

Училището беше в къщата на Ивана Гърбата, в стаята, гдето упражняваше занаята

си - терзелик. Тъмничка, с два прозореца към двора, отгдето виделото проникваше