Иван Вазов

Утро в Банки - Балканските Ромео и Юлия

- Кога ще се пристигне най-после? - попита той.

- Като сме тръгнали - ще пристигнем - отговори тя.

- Тъй, тръгнали сме, като луди, посред зима, да ходим на гости...

- Ти знаеш, че не отиваме на гости, а за работа.

- Макар... Ти се прозяваш?

- Дрямка ме пак налегна, но това друскане оставя ли да спиш? И ти се прозяваш?

- Отиваме да сбираме ума на двама стари, и двамата упорити като арнаути...

Приятна работа.

- Кажи по-добре: отиваме да направим честити двама млади.

- Имаш право... но се неприятно. Аз се питам с какви убеждения ще можем да

прикротим една многогодишна умраза... Аз съм адвокат

и с устата си кръвник мога да сваля от въжето, но пред сегашната мисия губя

кураж.

- А аз го не губя.

- Да те видим...

Тоя полусънен, пресечен с чести прозявки разговор, ставаше в купето на втория

клас между софийския адвокат Брезов и жена му

Софка. Влакът фучеше из нощния мрак и сливаше шума си с бесния вой на веявицата.

Ламбата от потона осветляваше отвесно с блед

светлик лицата на двамата съпрузи, като оставяше сенки под очите им и под

носовете им, и под прошарените големи мустаци на

адвоката.

Брезов, човек петдесетгодишен, с уморена, добряшка физиономия, в бръчките на

която се четяха грижите на един живот нетекъл по

масло, се мъчеше да заспи на канапето, опирайки глава в ъгъла, с крака

прострени, цял тръскан и разклащан от друскавото

движение на вагона.

Съпругата му, жена жива, речовита, между две възрасти, с лице дебелко,

закръглено, с остатки от прежна хубост, в което блещяха

две хитри очи - когато ги отваряше, се опитваше тоже да заспи на срещното

канапе, седешком, свита в шала си, но също

безуспешно.

Те бяха само двамата в купето.