УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА ЕКОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ.

.ТЕНДЕНЦИИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ЗА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ НА ЕКОЛОГИЯТА И ОКОЛНАТА СРЕДА В БЪЛГАРИЯ.

С идеята за устойчиво развитие започва една своеобразна културна революция. До седемдесетте години имаше много илюзии за това, че ресурсите на нашата планета са практически неизчерпаеми и могат да осигурят неограничени възможности за икономически растеж. Докато интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб забиха камбаната, за да кажат и докажат, че човешката цивилизация е пред катастрофа, ако продължи така безогледно да разхищава природни ресурси и да замърсява околната среда. Историческо ще остане делото на комисията на ООН, ръководена от тогавашния министър-председател на Норвегия г-жа Гру Харлем Брунтланд, която комисия подготви доклада Нашето общо бъдеще. Дотогава идеята за устойчивото развитие бе формулирана най-общо като развитие, което осигурява на бъдещите поколения не по-лоши условия за съществуване, отколкото на поколенията, които живеят днес.

Много събития и много нови идеи последваха този исторически доклад. В него ударението бе поставено върху екологичните проблеми, макар че подобаващо внимание бе отделено и на икономическата и на социалната проблематика. Затова е логично, че решенията от Монреал, от Рио де Жанейро и от Киото следваха тази посока на операционализиране на идеята за устойчиво развитие. Но Срещата на високо равнище в Копенхаген (1995 г.) и от Женева (Копенхаген +5, 2000г.) по проблеми на социалното развитие внесоха много допълнителни нюанси за социалното неравенство и бедността като съществени пречки пред устойчивото социално-икономическо и екологично развитие.

Главният проблем, пред който сме изправени днес по повод на идеята и практиката на устойчивото развитие, е, от една страна, съвсем ясен, а от друга сложен и труден за решаване. Той е ясен затова, защото може да се формулира просто: на международно равнище и в отделните страни се вземат много важни решения за действие, които след това не се изпълняват или се изпълняват в ограничен обем. Това важи за решенията, свързани с емисиите на газове, които разрушават озоновия слой, и на други газове, за запазването на тропическите гори и биоразнообразието, за мерките по ограничаване на бедността и социалното неравенство, и за още много други.

През деветдесетте години променената обществено-политическа и икономическа обстановка в България рязко ускори динамиката на процесите и коренно измени условията за пространствено развитие и планиране.

С възстановяването на частната собственост върху земеделската земя, реституцията на отчуждените и одържавени парцели и сгради частната строителна инициатива получи значително развитие. Интензивното, макар и дисперсно жилищно и курортно строителство очерта началото на териториалната сегрегация като пространствен израз на видимото социално разслоение сред гражданите на България. Строителството се съсредоточи основно и около големите градове (София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе) и курортните зони (курортните комплекси и територии по Черноморието, планинските курорти, вилните зони до големите градове). Икономическата стагнация и началото на икономическото преструктуриране на националната икономика доведоха до остър финансов дефицит в бюджетите на държавата и общините и до рязко спадане, а в някои насоки - и прекратяване на инвестициите в обществения сектор.

В същото време устройствените планове на териториите, градовете и градските структури, правени при пълно незачитане на частната собственост, абсолютни права на държавата за разпореждане с недвижимите имоти и централизирано планиране на инвестициите, са неактуални и не спомагат (а в някои случаи направо пречат) за управлението на процесите в територията. И понеже не става дума за отделни планове, а за промяна на принципа, по който са правени всички действащи такива, то промяната "на парче" на тези планове за отделни, често най-проблемни в момента части от територията (а те са именно най