Укрепването на Култа



През 1950 г. се е получил уникалният шанс за отбелязване двоен юбилей на Иван Вазов: 100-годишнината от рождението и 80-годишнината от публикуването на Борът. Празнуването едновременно на живота и творчеството е било тогава твърде опасно първо поради подобието с 1920 г., когато българският народ чества 70-годишния рожден ден на личността и 50-годишнината на писателя, и второ, за да не се посочи пропускът от вече социалистическата 1945 г., когато е трябвало да се случи 75-годишнината от Борът и 95-годишнината от рождението. Има и трето: юбилеят като социо-културна практика е par excellence поглед назад в миналото, припомняне и ревалоризиране на национално-сакралното (античните хора дори са чествали всеки месец рождения ден на божеството разкрилник[1]). Затова се и помъчих още в самото начало да поместя първия публично валидизиран литературен юбилей у нас в незатихналия архиварски устрем от късното Възраждане и началото на 90-те години на ХIХ век. Този взор в миналото обаче пределно напряга темпоралната аксиология на социалистическата идеология, боравеща предимно с бъдещи времеви конкретизации, преместваща постижимата утопия в близкото или по-далечното утре. Така може задоволително да се обясни и нежеланието на партийните функционери да припомнят-почитат каквото и да било извън корените на техния проект за бъдещето на България. Всичко встрани от него или се забравя/забранява, или се полага като звено в развитието примерът с известния телеологичен тегел от Ботев през Вазов заради Вапцаров е класически (В изграждането на нашата нова, социалистическа култура ние вървим по пътя на една историческа закономерност, която предава от поколение на поколение всичко живо, вълнуващо и тласкащо напред, която доразвива при всеки нов исторически етап на по-висока степен постиженията на миналото. Един от първите пионери на нашата национална култура, който заедно с Ботев даде образ на литературата ни след освобождението, е Иван Вазов; Работническо дело, бр.190). От тази гледна точка ми се вижда особено важна 1950 година, пропукваща за пръв път монолитното визионерско говорене единствено и само в бъдеще време или задължително в комунистическо минало.[2] При анализа на Тодор-Павловата реч ще акцентирам по-подробно върху темпоралната антиномия, тъй като там тя е изведена съвсем круто.

Всъщност, юбилейната кабалистична окръгленост дебне непрестанно всички години, кратни на пет, са годишнини: и от рождението, и от публикацията; те са константни и няма как да се променят, времето е завихрено в цикли от по (двадесет и) пет лета, но то все пак е постъпателно, въпрос на воля и желание е да си избереш събитието. Затова и се наложи беглото разглеждане на практиките от 1946 г., чрез които се привилегирова животът, по-точно неговото друго смъртта, за сметка на творчеството; тогава се програмира бъдещото отбелязване, подготвя се обстановката за истински социалистическото (манипулативно) проговаряне. Ако трябва да бъдем справедливи, регентът Тодор Павлов три месеца след вземането на властта свиква събрание на СБП и произнася знаменитата реч, излязла по-късно и в отделна книжка под наслов С перо и меч, в която разказва за срещата си с Максим Горки[3] и неговото възмущение от незачитането на Вазов в България. Това обаче е само подхвърлено, презастраховащо казано, не