Гео Милев

"Ужасът на огнения бич"

I

"Ти ще забравиш майчините приказки и песните, и благите усмивки, светещи под

твойта маска. Днес безсъзнателен танцьор си ти под злобний такт на дяволска

цигулка. Една безсърдечна тъга безнадеждно вещай: "Всяка нежност пронизвам с

безсърдечна ръка." Сега ний сме в тринайсетия месец на нашата нещастна година

без пролет. Закрийте уморените очи и едно нека всички повтарят, нека се молят:

- Спаси, господи, люди твои!

II

Ний стояхме така, студени и вкаменени, и като че ли не бяхме на земята. Ний

висяхме във въздуха като висулки от замръзнала вода. Приличахме на древни

египетски изображения с жълти лица и неподвижни членове. Тъй стояхме ний,

вкаменени, строени в някаква изплашена, бездушна тълпа, когато внезапно един от

нас се залюля и падна пред краката ни с болезнен вик. Вик, приличен на плача на

нощна птица. Но не беше нощ. И ний видяхме как из широката рана на стенещия

бликаше неудържимо гъста, запенена кръв. Той едва бе успял да извика "умирам" -

и през черния дим на една нова граната ний видяхме: върху него падна като

подкосен друг един от нас; главата му беше червена, а по ръцете ни пръснаха

парчета от кървав мозък.

И някой ни повлече назад ужасени и с широко разтворени очи.

III

Над главите ни непрестанно се люлееха и ехтеше каменният свод на подземната

галерия, в която бяхме скрити. Сякаш че бяхме във влажния подземен затвор на

някакъв мъртвешки замък, който се руши над нас тежко. В тясната каменна галерия

бяхме скрити ний, бяхме свити един до друг, притиснати един до друг и все пак

никой не чустваше никого, никой друг близо до себе си. Ний стояхме неподвижни и

настръхнали и все пак - ний бягахме, ний бягахме. Като отчаяни гладиатори,

безсилни и безпомощни, свити в един кът на арената, откъдето някой невидим ги

плясва с огромен огнен бич и те се спущат да бягат заблудени, без да знаят де

да се укрият.

Ний бягахме ужасени, спирахме и бягахме отново, без да можехме да избягаме