УЧАСТТА ЧОВЕШКА У ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

ТОНЧО ЖЕЧЕВ

Между ранните, особено характерни за Емилиян Станев разкази има един, който се казва Несполука. След като го прочете, човек се пита: за чия несполука се отнася той? На заека ли, който в мразовития ден е ранен в окото? На човека ли, който не може да го намери, след! като го е ранил? На кучката ли, която, след като цял ден го преследвала, загубва дирите му тъкмо когато, обезумял от страх, заекът лежи край нея? Всички са еднакво, неуспели, пред всички животът се разкрива като еднаква несполука! В малкия и уютен заешки свят човекът се появява с дрипава качулка, кисело настроение, със зло и сухо лице, дребничък и подъл и още с въвеждането му, сред хладната хармония на зимната утрин повява мизантропичен вятър. Но след несполучливия безкраен ден и за заека, и за кучката, и за човека - привечер, когато всеки от тях е зает с равносметки, Емилиян Станев забелязва в очите на човека тежка грижа, някакво връхлитащо го страдание, от което се ражда мисъл, страдание,) силно и осезаемо, колкото болката на заека и пъхтенето на каталясалото куче. И сякаш изведнъж, спонтанно и дълбоко, избликва ново, първозданно като родилен вик, непознато дотогава в нашата литература чувство, което, излиза от рамките на строго адресираното съчувствие, в което се усеща живо и ясно хладното дихание на вечността и вселената, за които всички са еднакво мили и затова еднакво чужди. Край теб сякаш е минал на козите си крака, полубог полуживотно, великият, игрив и невесел Пан ...

Природата е майка на всички - в това твърдение на Емилиян Станев е изразено най-кратко цялото му световъзприемане, особеният и неповторим начин на едно усещане за света, липсата на обичайния антропоцентризъм в неговото творчество, а на по-ранните степени на неговото формиране - очевидната отчужденост и тъмно недоверие

към чисто човешкото, появяващо се като неестествено и дисхармонично в световния порядък. Непрекъснатото, Вътрешно неспокойно развитие на Емилиян Станев, което ние понякога се отказваме да следим и разбираме, в което той винаги е твърде много зает със себе си и необикновено за български писател, отчужден от простите социални вълнения, става всякога на основата на това световъзприемане. Това е движение от природата към човека, задълбочаване и разширяване на погледа, sub specia naturae, от гледище на природата, майка на всички.

В ранните разкази на Емилиян Станев, които ние дълго време лековерно приемахме за ловджийски, в неговите провинциални истории човекът е най-несполучливото творение на бога, противно на естеството на природата, ни тяхната хармония и целесъобразност. Той издебва природния, животински и детски свят в тяхната свободна и преизпълнена със