Убийство и самоубийство в романите на Ф. М. Достоевски

I. Престъпление и наказание

Свидригайлов се самоубива рано сутринта пред нищо не разбиращия сънлив поглед на случайно срещнатия среднощен пазач. Същият този ден късно вечерта пред не по-малко изумените участъкови писари Расколников признава своята вина за убийството на двете жени. Хронотопът на деня сбира в символната си протяженост между изгрева и залеза, между началото и края два възможни изхода за спасение на греховната душа от блатото на моралната разруха и деградация.

До Престъпление и наказание убийството в литературата е прекомерно ... литературно. Важно различие на Достоевски от традицията е непознатата психологизация на решението за убийство като престъпване на нормата. Очевидно е, че това е нещо особено и различно в самата семиосфера на убийството, проблем в проблема, чиято психологическа нееднозначност се осъзнава в тогавашната литературна ситуация. В повестта Дама пика Пушкин изправя своя герой Херман пред сходна дилема. Смъртта на старата графиня е амбивалентна. Формално той не е убиец дори пистолетът му не е зареден, макар и със свръхцинизъм, може да се констатира, че графинята умира и от уплаха. Но дори и без видими улики той е причина за смъртта. От кой момент, обаче, е отговорен дали от момента на непосредственото насочване на оръжието към графинята (едва по-късно той ще каже на Лиза, че пистолетът му не е бил зареден тогава), или по-отрано, когато се отклонява от указания му път и вместо при Лиза влиза в покоите на графинята, или дори още по-рано, когато започва да търси възможност да проникне в дома й, а защо не в мига, когато решава на всяка цена да узнае тайната й.

Достоевски е доловил гениалността на Пушкиновото откритие - психологическата граница на престъпването отвъд. Той не просто превръща убийството в централен сюжетен топос¹, но с невероятен замах съумява да покаже