Иван Вазов

Тъгите на България - Векът!

O, tempora, O, mores!

I

Млъкнете вие, бедни хвалители на века,

във който назовахте свободен человека:

млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,

безумия, с които глушихте ни до днес!

Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.

Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?

Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?

Дали, че ни обсипва със мир и благодат?

Или... че днес изново епохата настана,

която бе видяла Атила, Тамерлана?

II

От Дунава до Охрид, до Бялото море -

един народ нещастен под тежко иго мре!

В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани

днес видиш само ужас и чуйш едно риданье.

Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.

И слабите убити, и робите във кръв!

Села иззапустели, градища разрушени,

развалини димещи и черкви осквернени.

И челяди безбройни без покрив и без хлеб,

кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.

Момците на бесила, девойките в хареми -

и плачове, и мъки, и ужаси големи!

Ах, вижте тая майка как плаче и пищи!

И стиска си детето на своите гърди

и от убийци грозни, от острите им саби

се мъчи да го брани със свойте ръце слаби.

И дор не пада мъртва под удари безчет,

не пуща от гърди си любимий си предмет.

Тогава те го грабват, на сабите натикват,

подмятат го нагоре и диво се провикват

и тъй като празнуват със кървавий си лов,

бесовски песни пеят и тичат за по-нов!

Но вижте таз девица разплакана и тези

обръжени, гнуснави, запенени черкези...

Как тя се моли, вика с уплашено лице

и тегли се да бяга от зверски им ръце.

Каква достойна гледка! Отпреде и отзади -

вред видиш мърши гнили и трупове грамади,

й членове човешки разсени без разбор -

останки страховити от тоя страшен мор.

На, тук ръка паднала, там мъничко краченце

или главичка руса на някое детенце;

а татък - в кал се валят оглозгани глави

и дрехи женски, гнили и лъскави коси...

(Това да се опише, ах, нивга не могло би!)

Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби,