Иван Вазов

Тъгите на България - Русия!

I

Бях - малък аз, но още помня:

във стаята ни бедна, скромна

висеше образ завехтел

до божата света икона.

Над него имаше корона,

под него пък - двуглав орел1.

И често майка ми тогази

ме вдигаше да видя ази

отблизо тоз лик свят и стар

и нежно думаше ми: "Чадо,

целуни тоя хубав дядо,

целуни българския цар!"

И оттогаз го аз обикнах.

Кога на възраст попристигнах,

от моя тейко аз узнах,

че руский цар родей се с нази,

че турците той гони, мрази,

че той ще ни спаси от тях.

Кога ни псуваше тиранът,

"Московци!" - викаше ни с гняв.-

Разбрах, че тейко беше прав.

И вярвах, че да ни отбранят,

ще хвъркнат бърже къмто нас,

все колчем плачехме със глас.

II

И тъй отрано с таз идея,

с таз вяра хванах да живея.

И чакам аз, за мъст готов,

и целият народ ми чака,

кога в теглото и във мрака

да чуем руский силен зов.

И чакаме... тъй както роба

на мъка си последний час,

тъй както Лазар чака в гроба

да чуй гласа на своя спас!

Навред, де чуват се въздишки,

де сълзи ронят се вдовишки,

де тежки железа дрънчат

и дето кървите течат,

и дето има мъченици,

и обезчестени девици,

и бедни, голи сироти,

и окървавени бащи,

и черкви, села развалени,

и пълни с кокали полени -

при Тунджа, Тимок и при Вит;

вред, дето робът жаловит

към север горестно поглежда,

вред, дето грей една надежда,