Иван Вазов

Тъгите на България - Подъл ли е българският народ

Ох, тежка става съдбата наша!

Да пийм имало горчива чаша!

Не, не, мълчанье не трябва вече,

в гърди ми ядно кръвта затече...

Но що да правя! Какво да чиня?

Дали за клетви и аз да зина?

Не, не, не бива! Не е днес време

борба несвясна да се поеме...

Ох, тежка, зла е таз рана клета,

която бива от брат приета!

Народ сме ние, народ, кой страда,

а никой няма за нас пощада.

Обляни в кърви, от скръб убити,

въз нас се сипят слова сърдити:

"Мълчи ти, подло, нищожно племе,

на славска челяд си срам и бреме!"

Обида грозна! Отровни речи!

Тегла ни страшни за смях са вече!

Венеца търнов, що нас венчава,

венец за хули, за укор става.

О, Българийо! Ти, майко жална,

що снасяш мълком съдба фатална,

ти, що под иго си примирала,

и пет столетья душа си брала,

и толкоз жертви свети оплака,

и тоз час грозен, проклет дочака;

ти, мъченице злочеста, клета,

с позор покрита и с кръв облета,

с коса разстлана, със бузи бледни,

със плачещ поглед и с устни ледни,

която лея и възглашавам,

която любя и обожавам,

вдъхни ми днеска, одушеви ме,

да браня твойто свещено име!...

Да! Братя същи, да, братя родни,

от нас по-силни и по-свободни,

с вода възвряла ни днес поляха.

"Вий сте род долен - ни те казаха,

вий сте род долен и низко племе,

за смърт решено от много време;

от робство дълго сте веч изгнили

и кръв нечиста ври в ваште жили!

Не сте славяне, а стадо хора,

що в робство трае и мре в позора."

И с тоя начин небратски, леден

ствариха удар въз нас последен!

Но, братя, стойте! О, не, недейте!

Въз наште рани нов яд не лейте.