Моделът на Атанас Далчев за битието е песимистичен, той гради потискащо послание за живот без смисъл, поради което се появява и идеята за смъртта. Тя не е видяна като увековечаваща човека и делата му, както е през погледа на античността и средновековието, а по-скоро като фатален и неизбежен жребий за човека, който обезсмисля всички негови усилия. Гледан откъм смъртта, самият живот изглежда лишен от каквато и да било надежда. Такава е идеята на стихотворението Болница на Атанас Далчев, разкриващо обречеността на човешкото съществуване. За да изрази страданието и отчаянието, поетът така композира предметите в болничната стая, че те да поемат ролята на психологически коментари за трагизма на ситуацията. Основна задача на вещта е да съдейства за осмислянето на човека като времево същество, което е непрекъснато държано на границата между живота и смъртта. Затова е налице и едно диаболизиране на всекидневния вещен свят - вещите са такива поетически знаци, които носят внушенията за измамност и привидност на съществуването, за всевластието на смъртта. Но не само вещите, а и пространството в поезията на Атанас Далчев притежава демонични характеристики.
Заглавието на стихотворение очертава хоризонт на очакване, че читателят ще се сблъска с нездрави, болни тела. Но въпреки че идеята за болница обикновено се свързва с изграждането на надежда за излекуване и спасение на болните, то в Болница животът по-скоро се доближава до своя край: усещат се сякаш тежките стъпки на близката смърт. Човекът е обречен да води някакво жалко съществуване, краят на което е съвсем близо. Лишен е от надежда, от пламък, който да гори в него и да го изпълва със сили. Дори самото произведение е лишено от присъствието на човека, а това засилва впечатлението за липса на живот. Лирическият субект присъства единствено чрез фрагменти от болното тяло - лица побледнели, лица меланхолни, черни ръце, очи може би вече вгледани в другия свят. На фона на отблъскващата грозота на клиничното, чрез безстрастното им показване пред погледа на читателя, се отнема възможността от проява на човешко съчувствие. Читателят вижда през тези очи вътрешната същност на болния, който единствено чака смъртта да се случи и не прави нищо, за да я избегне. Заключен е в своята крепост от страдания и смъртта е тази, която ще го освободи.

В поезията си Далчев рисува най-страшната форма на изчезване на субекта-дом, който е ненаселен,несподелен от човека;човекът го няма, останали са само мъртвите знаци на някогашното му съществуване.Можем да го открием в Стаята, в Повест.Но като че ли най-краен, най-зловещ той е именно в Къщата: Сам дяволът я сякаш дал под наем, но неизвестно кой е наемателят....Така започва това,най-крайно диаболично Далчево стих.

След заявената неизвестност на наемателя на този зловещ и изоставен дом, се очертават някои от неговите детайли, за да изградят и по-цялостния му образ.С тях са подчертани разрухата, разпадането и гниенето-индиректни образи на смъртта: Затворена е всякога вратата... * Дъждът гризе мазилката и бяга през счупените водостоци от олово.. Епитетът счупени не е бил достатъчен, за да внуши силата на разпада и поетът е добавил определението от олово.

И това стихотворение потвърждава,че чрез поезията на Далчев модерното бълг.съзнание открива култа към болезненото и некрасивото; странното си влечение към смъртта,заедно с ужаса от нея, от тленността и преходността на живота.Къщата е една от творбите,където това внушение е изразено най-силно.Разпадането,гниенето са другото име на тленността.Внушени чрез горните два детайла-вратата и водостоците,те още по-зловещо се открояват в следващото ги сравнение: ..и като пот по челото на болен по сивите стени избива влата.

Единствен обитател на пози зловещ дом е мракът, дори през деня: ..а мракът спи и през деня във стените.Ако в първите две строфи е разгърнат образът на разрухата,тленността и преходността на всичко материално от земния свят на човека,то следващите две са израз на Далчевото усещане за диаболичната същност на човешкото битие,което обсебва съзнанието на модерния човек поради липсата на пълноценен живот.Чувството за празнота,идеята за привидност на човешкия живот в 3-та и 4-та строфа са изказани чрез абсурдното възприятие и ирационалното-светът е уж-реален,уж-материален.

Проблемът за духовното отчуждение и интелектуалната самота вълнува Далчев в стихотворението Книгите.: Пред мен е книгата разтворена/и денем, и нощя;/все сам, аз не познавам хората,/не зная и света.В търсене на абсолютното знание светът остава непознат, хората далечни и чужди в обективната реалност на живота. Той е отразен в духовното битие на мисълта. Откъснат от битовият детайл, губи смисъл. Универсалното знание за живота отнема неповторимата индивидуалност на същността му. Създава илюзорен образ за неговата реалност, всъщност неживяна и непочувстана. Пред духовния взор на Далчевият герой е образът на живота, изграден от книгата разтворена/ и денем, и нощя. Самата му реалност като житейски кръговрат е повод за размисъл, но не и за човешко преживяване. Мисълта получава духовна мъдрост, човекът самотата. Отчуждението расте и в своята изолираност от света универсалното знание за живота се обезсмисля. Сякаш никога не е търсено и получено в тихата самота на интелектуалното прозрение. Мъдростта е тъга и печал за духа. И лирическият герой на Далчев остава сам с неживените си дни. Те идват със спомена за неживян живот. Мисълта се връща назад към минали изгреви и залези, останали незабелязани от духа в дирене абсолютно на знанието. А то се оказва безкрайно. Дните отлитат. Прочетените страници се множат, но големият истински смисъл на живота се отдалечава, изплъзва се от мисловния взор. Книгата на живота е непозната, непрочетена, макар и винаги разтворена и денем, и нощя. Човекът е пропуснал мига на среща със своя, така и неживян, непознат живот: Прилитат и отлитат птиците,/ изгрява ден, залязва ден:/аз дните си като страниците/прелиствам уморен.Интелектуалният порив за докосване до истината за човешката екзистенция открива непознати хоризонти за духа. Той полита към изворите на мъдростта, но виталният пулс на земната радост остава чужд и далечен за усамотения в размисъл лирически АЗ на Далчев. Самотно изгряват и залязват дните невидими свидетели на интелектуалното усилие животът да бъде отразен в мисълта, но не и преживян и изстрадан от търсещия смисъла на неистово човешки дух. Тъжна е равносметката. Човекът е разпознава лика на своя живот, който и ден, и нощ напомня за себе си. В самота мисълта е силна, но тя вижда само роденото от духа, но не и преживяното от сблъсъка с изгрева и залеза на твоя ден, на твоя изтичащ невидимо живот. И той се обезсмисля. Става ненужен. Губи своето очерование, не дава витална сила на творческото вдъхновение.=====================================================================================================================================

Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (прозорците затворени и четни/ и черна и затворена врата/. И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: Стопанинът замина за Америка, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: Дали действително присъстваме в този свят? Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство потребител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас.

В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика жовотът е дом, където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал; и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите.

Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама.