Над творчеството на Алеко Константинов и до ден днешен тегне митологемата идеал-действителност, разчитана като две полярни, несъвместими величини, при които идеалът (разбиран като високите измерения на родното, отъждествен със самата авторова личност) съди действителността, но действителността (разбирана като реален персонаж и събитийност) малко я е грижа за това. И тази грозна, неконтрулируема в уродливите си изяви действителност като многодетна майка ражда мижитурки, чиновници, политици, бай Ганьовци и джурналисти - все изчадия на непоправимата родна душевност. Идеалът гледа тия пияни чудовища, страшилища, орди, от пияни изверги и със своята самотност не сполучва да ги отстрани, победи, морално да им влияе. Всичките тия бабаити и тъмни гори потрисат Иваница Граматиков, който образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота.

Така е, идеалът е уж победен, но навсякъде и неизменно съпътства безумната сган и се опитва да й влияе, въпреки че само той - идеалът се оплаква от това как на него му влияят. Ни героите от Алековите фейлетони, ни бай Ганьо някъде са рекли нещо против опекунствата и омразата на идеала. Излиза, че те го приемат такъв, какъвто е, а той - идеалът, вечно мърмори, сърди се, срами се и гледа да промени (не себе си, разбира се). Идеалът най-малкото има чувство за рационалност и на всяка ситуация, в която случаят ги е запокитил заедно с действителността, гледа чисто емоционално, с предпоставени тези и истини, които жаждат да променят другия, защото са видели в него само уродливото. Действителността, подбрала децата си, ходи из света с необременена от комплекси душа, идеалът - не, ще я променя, ще я прави като себе си. Къде впрочем в текстовете на Алеко идеалът се е разговорил с друг идеал, оценил го е и го е възприел? Ами даже и Европа, която все се тика в очите на бай Ганьо за пример, даже и тя е за идеала, негова собствена идея, величина, която трябва да смаже бай Ганьо, защото идеалът така е решил. Не, нито Европа, нито Америка са представени в детайлност, а там, където в До Чикаго и назад се правят по-дълбоки социални и психологически разрези, идеалът пак вижда лошото - този път и на чуждото. Затова и идеалът е самотен. Той не ще другите, и другите не щат него.

Във фейлетона Страст идеалът прави категорично обобщение: Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността, като мисля, че доволството и богатството са заклеймени, ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам на богатството почти с презрение. Идеалът обаче забравя, че тъкмо бедността е родила помощник-регистратори, амнистирани престъпници, мечтатели за митници и пълзящи човекоподобни, и накрай - бай Ганьо като тяхно обобщение. Идеалът забравя, че самият той не е беден. И тъй като няма грижа за собственото си материално битуване, се занимава с това да съди бедността и нейните желания да спечели някой лев.

Действителността трепти от живот. Изобретателна, агресивна, действителността не само се справя с всяка ситуация, но и ражда. Ражда дете след дете и това семейство става тълпа, сган, силна с телесната си масираност, решена да преодолее бедността. Няма да мине много време и същите тези оскотели от мизерия тълпи ще изземат мястото на идеала в творчеството на Христо Смирненски и Гео Милев. А идеалът у Алеко Константинов така се е сметнал за самодостатъчен и за мярка на българския свят, че никъде не действа, само наблюдава, оценява, възмущава се или ... че като дигнахме един смях, защото действителността се е опитала да окаже морални влияния. Идеалът не ражда, не се възпроизвежда, а априорно се е обявил за вечен български морал, за константна величина, с която всички трябва да се съизмерват.