Подвигом добрым подвизахся, течение скончах, веру соблюдох. (2 Тим. 4:7).

Трима пътници пътували към една далечна страна. Тая страна била широка и прекрасна. Жителите й били добродетелни и щастливи. Прадедите на пътниците, в незапомнени времена, били изгонени оттам. Ала приятно било на римата пътници да я наричат свое законно отечество.

Уморителен и труден бил за тях дългият път. Ту се извивал по голи скали, ту се изгубвал из пясъчните пустини, ту се смесвал с други пътища и разделял на разни страни. Твърде рядко минавал през хубава и плодовита равнина. Тримата пътници веднъж преминавали такава равнина.

Чудесно блестяло слънцето в синьото небе. Тих ветрец едва размърдвал въздуха. Ливадите били осеяни с прекрасни цветя. Между цветята незабелязано шуртели вадички.

Страшно се уморих, казал единият пътник, да спрем тука; да си подкрепим силите и се насладим с природната хубост. И той спрял тук.

Не, казал другият, трябва да вървим, за да стигнем в родната страна, дето ни чака покой и щастие. Да не бързаме само, да се не уморим по непознатия път. Той тръгнал полека.

Да побързаме, казал третият. Пътят ни не ще е постоянно така добър, както сега, за пътуване. Ще настъпи лошо време и развален път. Тогава ще ни забави. И той тръгнал бързо. Тъй че и тримата се разделили.

Сладък покой настъпил за първия. Равнината, гдето се спрял, наглед като че била направена за приятни удоволствия. Песните на птиците огласяли въздуха със своята сладост. Пъстрите цветя омайвали очите. Ароматните дървета с приятни сенки го влачели към себе. Вкусните плодове били в изобилие. И той се наслаждавал. Все по-силна и по-силна жажда за наслаждение му се явявала. Най-сетне забравил, че пътува; с разслабени чувства легнал на тревата и заспал.

Вторият вървял полека. Ако пътят му ставал лош и трънлив, той заобикалял и гледал да намери по-добро место да замине. Мисълта, че пътят му е дълъг, която го безпокояла, отгонвал и гледал да мисли по за весели работи, без да се забърза по пътя си. Често пъти изминатото пространство измервал по два пъти. Често, за да избегне спънки по пътя си, той измислял способи да ги тстранява. Тъй че, мисълта му за

старото отечество, към което отивал, колкото се приближавал към него, толкова по-малко го занимавала. Ала третият вървял здраво. Пътят не му се виждал толкова дълъг и уморителен. На всяка крачка той се приближавал към отечеството си. Мисълта му била все там.

Заминавайки, той гледал околните страни, покрай които вървял. Кога му се случвало да премине стръмно место по пътя, той намирал в себе си потребната сила и бодрост. Мисълта, че в отечеството си ще бъде щастлив, го подкрепвала.

Преминало няколко време. Видът на природата се променил. Черни облаци покрили синьото небе. Блестящото слънце се скрило; топлотворните му лъчи престанали. Убийствени вихри се завълнували в въздуха. Мълнии почнали да браздят небето от единия край до другия. Гръм потресъл четирите стихии; всичко станало пусто и безутешно.

Бурята застигнала първия пътник заспал и оставила го да спи на веки.

Вторият, като видел грозния ураган, който го заплашвал, искал да го избегне, но било късно. Освен, че вървял бавно, ами оставил истинския път и отишъл по друг уж по-добър. Ала тоя път, като се разделял и извивал около едно и също място, най-сетне го довел до една непроходима пропаст, гдето той се и заблудил.

Но третият благовременно и благополучно пристигнал в щастливата страна, неговото старо отечество. Радостно го посрещнали тамошните жители. И той се заселил там, за да блаженствува вечно (От. Хр.).

***

Всички ние сме пътници. Прадедите ни били изгонени от отечеството си преди векове, а, след много скитане и мъки, ние сме повикани да се завърнем пак там. Христос ни донесе прошка за греха, поради който бяха те изгонени. Той ни покани да тръгнем към милото и щастливо отечество. Ала пътят е много дълъг. Ние го вървим през целия си живот. И ето, като тръгваме на път, ние се уподобяваме и постъпваме като тримата пътници.

Нашият живот е верига от радости, скърби, доволства и неволи. Както и дългият път е верига от равнини, долини, хълмове, гори, урви и пр.

Мнозина почват своя жизнен път с една християнска сериозност. С живата вяра в Бога те преодоляват всички скърби и неволи. Ала често пъти, особено когато достигнат едно приятно положение една богата равнина в живота те спират. Уморихме се, казват те. Чакайте да си починем. Най-сетне, нека се повеселим; да поживеем малко с наслажденията, които достигнахме. Ще успеем да вървим. Има време. И почват да се наслаждават, да почиват от умората. Ала наслажденията на света са съблазнителни. Едно да вкусят, друго да опитат, трето да използуват, до като се забравят, че са пътници. Забравят и старо отечество, и нов живот, и всичко. Заспиват, пияни от светските наслаждения. И когато бурята смъртта се разрази над тях пътят става вече невъзможен, и те не могат да стигнат в старото си отечество. И остават те вечно в изгнание, в властта на дявола.

Не, казват други пътници, трябва да вървим. Нека вървим да стигнем там, гдето ни чака вечно щастие. Ала не трябва да бързаме. Пътя не знаем добре. Да не би да се заблудим. И те почват да вървят бавно. Дали е верен този път, който ни показва църквата? Дайте да изпитаме.