Трагизъм и величие в елегията на Христо Ботев Обесването на Васил Левски

Елегията Обесването на Васил Левски излиза по повод 5-годишнината от смъртта на големия революционер и приятел на Ботев в края на 1875 в Календар за 1876г. Стихотворението заема особено място сред творбите, които разсъждават върху подвига и саможертвата в името на националното освобождение. Обесването на Васил Левски дава нови измерения на героиката и величието. Левски и Хаджи Димитър са най-ярките персонификации на героическия избор като абсолютна житейска ценност.

Доминиращ мотив в Ботевата поезия е нравствено изстраданата и героично отстояваната свобода. Визията за нея неизменно включва саможертвената смърт Загубата на Васил Левски, равносилна на природен катаклизъм, е нарисувана като криза на българската същност, на българската духовност. Величието на бореца за свобода, въплътен в конкретния образ на Апостола, е внушено индиректно чрез силата на трагичното чувство.Ботев издига до нечовешки и обобщителни мащаби значението на жертвата в името на свободата внушавайки историческата значимост на конкретната личност.Самият жанр е предпоставка за чувства като тъга, разочарование и скръб. В трагичен център на националния космос се превръща бесилото на единия жертвен син на България.

Заглавието отвежда читателя към една истинска случка. Думата обесването насочва не към смъртта ,а към осъществяването на смъртното наказание, резултата на предателство. Същевременно отглаголното съществително се натоварва със семантиката на удължения до безкрайност миг на умирането и неумирането.Ако в баладата Хаджи Димитър смъртта се интерпретира от гледна точка на безсмъртието на героическата личност, в Обесването на Васил Левски се акцентира върху трагичния факт за смъртта на героя.

Героят и родината са двата полюса в образната система. Родното пространство се смалява и персонифицира в образа на оплакващата майка. Родината се появява с основната характеристика на майката плачещите очи. Този художествен детайл от образа й е дълбоко трагичен с горчиви сълзи майката оплаква своя син. Епитетът черен в метафоричния образ черна робиня е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни. Обръщението от 1 строфа О, майко моя,родино мила... е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната величина на изграден вече национален критерий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя. Причината за скръбта е неоспорима в своята трагика и лирическият говорител се присъединява към общото реквиемно настроение:Ох,зная,зная. Двукратно повтореният глагол подчертава реторичните въпроси от първата строфа,като задълбочава още повече мъчителното осъзнаване на жестоката истина. Прибавят се и допълнителни основания за общата покруса над родното пространство: поробената родина,опустелия свят,безпомощтността на свещения глас(глас в пустиня- подчертава атмосферата на самотност).

В елегията се чуват два основни звука грачене и плач. Плачът е смивол на страданието,на тежката загуба.Но той не е толкова индивидуална,а колективна реакция. Ключов мотив в стихотворението е надгробният плач, не песента. Скръбта по загиналия е едно много човешко, дълбоко разтърсващо емоционално преживяване. Смъртта в традиционните си проекции е загуба, отнемане, разрушени връзки, невъзможност за връщане. Плачът като реакция на тази загуба е вплетен в цялостната образна мрежа на творбата, той буквално прекосява текста от началото защо...плачеш? през зная,ти плачеш,майко, през императивното Плачи!, през жените плачат, пищят децата до финално обобщителното плач без надежда. Плачи! символизира един по-различен плач,който е реакция от гнева,от укора към самооплакването на тези,които са останали живи. Смъртта и скръбта са се слели в един безмерно снишен и отчайващ хоризонт от живеенето. Този свят е сякаш лишен от всякаква човешка активност фигурите са безпомощни, гласовете са без отклик, плачовете са без надежда.

За разлика от баладата природният свят тук не е някакво символично пространство, където може да се излезе и да се надмогне трагичната ситуация, тук се среща плоскостния пространствен модел на света. Гарванът от една страна е употребен с традиционното си значение.Той е птица с тъмно оперение(черно),която търси по-хладните места. Присъствието му е част от ужаса и страха на човека.От друга страна той е митологиччно същество,атрибут на смъртта