ТРАГИЗМЪТ НА МЛАДАТА ЛИЧНОСТ В СТИХОТВОРЕНИЕТО МАЙЦЕ СИ

Стихотворението Майце си е първата печатна Ботева творба. Писана в Русия и посветена на най-близкия човек, тя е вълнуваща изповед на младата личност, неосъществила мечтите си, разочарована от сблъсъка с враждебния свят.

Предизвикана от носталгията на младия Ботев, откъснат от родината си като ученик в Одеса, творбата поставя проблема за трагизма на нравствено извисената личност, чиито духовни хоризонти не съвпадат с патриархалното светоусещане. Нейните светли въжделения и помисли остават неразбрани от другите. Объркан и раздвоен, героят търси спасение от духовната изолация и отчуждението в прегръдката на майката символ на родовите опори и патриархални ценности, които могат да върнат изгубените любов и вяра. Разривът между мечти и действителност води младия човек до трагични обобщения за смисъла на човешкия живот и нуждата от човешка близост и съпричастие в него. Това е пътят на болезненото личностно съзряване на един неспокоен търсещ дух, разпъван между повелите на рода и личния избор, дръзнал да наложи своята воля в противостоенето на съдбата.

Обречен на скиталчество далеч от дом и родина, лирическият герой се обръща с топлото мале към най-близкия до сърцето си човек, за да излее натрупаната болка и зададе съдбовния въпрос:

Ти ли си , мале, тъй жално пела,

Ти ли си мене три годин клела,

Трагично съкровените тонове на жалната майчина песен се преплитат с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчина клетва, санкционираща престъпването на патриархалните норми. Изстраданото наказание /та скитник ходя злочестен ази/ се приема като съдбовна определеност и справедливо възмездие за разкаялия се блуден син, който не престава да търси отговор за своята самотност и обреченост във възможни провинения бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани. Поредицата от реторични въпроси в първите две строфи на творбата пресъздават усещането за прокълнатост свещената майчина клетва , както и повяхналата младост са възможните наказания за най-тежки грехове. Но лирическият герой не открива у себе си вина, оправдаваща страданието. То е изкупление за невписването на Аз-а в битийния ред на патриархалната общност, знак за една пробудена индивидуалност, извисена над консервативния морал и ретроградността.

Самотната неразбраност на героя е породена от неговия нравствен максимализъм, изразен във високия идеал, който макар и неназован пряко, звучи подтекстово като повеля на времето. Надрасъл тесния патриархален свят, затворен в драматизма на собствените си преживявания, самотникът не среща съпричастие, вълненията му остават несподелени:

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам

мечти и мисли от що страдая.

Скиталчеството и самотата на Ботевия лирически персонаж поставя проблема за различността от другите, който е основен тематичен център на модерната поезия. На границата на прехода между патриархално и революционно съзнание героят изживява драмата на изключителната личност, която не намира в действителността потвърждение на своите идеали. Страданието на самотника слага доминантата на изживяването в пълното отчаяние и безверие:

Но тука вече не се надявам

Тебе да любя: сърце догаря!