Трагизмът в поезията на Яворов

Понятието "трагизъм" означава нещо печално, тъжно, гибелно, нещастно. Към изброените тълкувания Пейо Яворов добавя и понятието "страдание". Поетът създава един художествен космос, в чийто център се намират понятията "трагизъм" и "страдание".

Стихотворения като "Градушка", "На нивата", "Песента за човека", "Сенки" и "Угасна слънце" са типични Яворови творби, носещи образа на човешкото страдание и наситени с трагизъм. Лирическият герой обитава едно несигурно, застрашено пространство между Бога и земята. В тези творби тъмнината, слепотата, нощта, сенките, мрачното тъмно небе, слънцето, пустинята и скиталчеството са основни символи. Тъмнината, слепотата и нощта символизират мрака, злото, незнанието, бездуховното съществуване и смъртта. Трагизмът на лирическия герой произлиза и от това, че животът е един порочен кръг от зло, тъмнина и смърт. Авторовият избраник има очи, но не вижда, защото вечната нощ е обезличила, обграждащия го свят. Именно слепотата, невъзможността да проникне в истината и да се разгадае тайната на съществуването са основните мотиви в творчеството на поета - "Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, "дълбаех ням" ("Маска"). През Възраждането мракът, нощта са свързвани със смъртта, робството, съня, тъмнината. След Освобождението те са образ на нарушената връзка между индивида и света. При Пейо Яворов те символизира безприютността, отчуждеността на човека в света. В стихотворението "Угасна слънце" мракът, тъмата, липсата на светлина ("Угасна слънце, няма я луната, в небо звезди не ще изгреят пак") обезсилват и унищожават човешката личност - "И аз лежа безсилен да се дигна изпод надвисналия леден мрак", "сковало ме, чудовището бди на устни с прясна кръв, последна капка изсмукана из моите гърди". Злото, негативизма и мракът са създали един нов космос, изпълнен със сенки, слепота, страдание и смърт - "аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнината" ("Песента на човека"). Сенките са символ на измамната суета, на земното съществуване, което е бледо копие на истинския живот. В поезията на Яворов земното битие е неистинско, свят на сенките. Основните понятия в стихотворението "Маска" лозовият лист ("ръката, що го носи, ме перна по лице с изкуствен лозов лист") и жената ("маскирана вакханка с волен смях отпреде ми се мярна") също са подчинени на трагизма, на илюзията, на неистинността. Лозовият лист всъщност представлява живота, но той е изкуствен, жената е вакханка - тя е обзета от лудост, от опиянение.

Слънцето, познанието, светлината не съществуват за героите, защото този източник на топлина символизира безмилостно, жестоко божество, а също така и стъпка към Страшния съд, към Апокалипсиса - "И ето вече слънце грее и на земята огън праща", "И слънцето жълтей сърдито" ("Градушка"), "и слънце-пламък прежуря, пали дърво и камък", "До гроба слънце те гори" ("На нивата"). Слънцето, което е основен символ на доброто, на истината и познанието е принизено, дехуманизацията на света не е пропуснала дори тази "светая светих" на светлината, топлината и любовта. Деградацията не е пропуснала и още една опора на