ТРАГИЗМЪТ У ЯВОРОВ

Острите думи, които изричам, се отнасят до всички ни, до днешните четящи българи...

Кога най-сетне ще престанем да бъдем посредствени? Докога ще приемаме духовните послания на нашите трагически поети приблизително в една десета от техния смислов обем (а това естествено означава, че не ги приемаме по същество)? Докога ще намираме в Яворов, Дебелянов, Ботев, разбира се, това, което ни е удобно, изгодно и няма да чуваме трагическите слова за една национална съдба, за едно зле устроено човешко общество, за вътрешната противоречивост на човешкото съзнание. Е, и какво? Яворов бил съчувствал на българския селянин, но после разбрал, че няма да може да му помогне, и се увлякъл от идеалите на националната революция. След това разгромът на въстанието го разочаровал и той се заплел в любовни драми с несъответстващи на произхода му буржоазни момичета и отвратени от съпруга си омъжени жени; опитал се да се измъкне от тях, но обществото го по хулило и погубило. Та не съзнаваме ли, че ако представяме така съдбата на един от; великите мъже на България, ние го правим слаб, пасивен, ние смятаме, че той не е имал идея за собствена съдба, не е имал власт да строи собствения си живот и не би могъл да излъчва мощна енергия над съвременниците си, не би могъл и днес да владее душите ни.

Е, добре,Нали Димитър Полянов не се разочарова, нали пренесе през годините социалния си идеал, нали дори доживя да бъде обявен за народен поет. Защо обаче ние го четем само като създател на текстове с така наречената (доста неточно) литературно историческа стойност. Защото поезията не е политически трактат или прокламация. Не е само защита на едно утопично или по-стабилно, уповаващо се на икономическите науки, социално перспективно съзнание, Тя е смелост на духа, тя е всевиждащо знание за всички бездни, които поглъщат жизнените сокове на човека, тя е памет за гибелните конфликти по пътя на реализацията на духовния принцип. Тя е полет и мечта, но и предупреждение същевременно за всичко, което би могло да ни се случи и което, днес знаем, ни се е случило. "Деца, боя се зарад вас" - нима нямаше основание Яворов да се бои заради нас, за децата на нашия век?

В самия край на предишния век, двама големи наши поети - Стоян Михайловски и Иван Вазов - размишляваха съвсем конкретно за участта на човека от нашата цивилизация в пресечната точка на сменящите се векове, Стоян Михайловски бе скептик, но това бе един доста старомоден, свързан с определено класическо съзнание и просто отричащ новите ходове на цивилизацията скептицизъм. Винаги възприемчив към промените, Вазов изрази вярата си в един бъдещ свят без войни, без човешки конфликти, свят на братство и хармония. Но това бе именно