ТРАГИЗМЪТ НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ В СТИХОТВОРЕНИЕТО

ПЕСЕН НА ЧОВЕКА ОТ П.ЯВОРОВ

Понятието "трагизъм" означава нещо печално, тъжно, гибелно, нещастно. Към изброените тълкувания Пейо Яворов добавя и понятието "страдание". Поетът създава един художествен космос, в чийто център се намират понятията "трагизъм" и "страдание".

Стихотворението "Песента на човека" е типична Яворова творба, носеща образа на човешкото страдание и наситена с трагизъм. Лирическият герой обитава едно несигурно, застрашено пространство между Бога и земята. В тази творба тъмнината, слепотата, нощта, сенките, мрачното тъмно небе, слънцето, пустинята и скиталчеството са основни символи. Тъмнината, слепотата и нощта символизират мрака, злото, незнанието, бездуховното съществуване и смъртта. Трагизмът на лирическия герой произлиза и от това, че животът е един порочен кръг от зло, тъмнина и смърт. Авторовият избраник има очи, но не вижда, защото вечната нощ е обезличила обграждащия го свят. Именно слепотата, невъзможността да проникне в истината и да се разгадае тайната на съществуването са основните мотиви в творчеството на поета. През Възраждането мракът, нощта са свързвани със смъртта, робството, съня, тъмнината. След Освобождението те са образ на нарушената връзка между индивида и света. При Пейо Яворов те символизира безприютността, отчуждеността на човека в света. В стихотворението мракът, тъмата, липсата на светлина обезсилват и унищожават човешката личност. Злото, негативизмът и мракът са създали един нов космос, изпълнен със сенки, слепота, страдание и смърт - "аз шеметно се нося, дух из океана на тъмнината". Сенките са символ на измамната суета, на земното съществуване, което е бледо копие на истинския живот. В поезията на Яворов земното битие е неистинско, свят на сенките.

Слънцето, познанието, светлината не съществуват за героите, защото този източник на топлина символизира безмилостно, жестоко божество. Слънцето, което е основен символ на доброто, на истината и познанието е принизено, дехуманизацията на света не е пропуснала дори тази "светая светих" на светлината, топлината и любовта. Деградацията не е пропуснала и още една опора на положителното, на оптимистичното - небето. В повечето стихотворения то мрачно, навъсено, сиво и символизира безизходицата в която е попаднал лирическият герой, липсата на каквато и да е алтернатива или перспектива пред човека, бездуховното съществуване и отрицателните емоции.

Водата е източник на живот, средство за пречистване. Свързва се с идеята за завръщане към първичното, тайнственото. Символизира мъдростта, духовния живот. Живата вода води към вечността, чрез свойствата си тя заличава позора, прегрешенията. Тя също е символ на несъзнателните енергии, на безформените сили на душата, на тайните и непознати подбуди. Именно на невъзможността да достигне до тази свещена течност се дължи трагизмът и страданието на лирическия герой в стихотворението "Песента на човека" - "Къде отивам аз,терзан от знойна жажда?Мечта подир мечтата гине и се ражда?". С липсата на вода се свързва и едно друго важно понятие в Яворовата поезия - пустинята - "гробно млъкналите бездни". Те символизират липсата на вода, на живот, на духовност. Те представляват небитието, жаждата, идеята за съмнението, за жадуваното, но непостигнато духовно богатство.

Концепцията на авторът за човека е мрачна, без перспективи или алтернативи. Лирическият герой е страдащ мъченик, който е жаден, но не може да пие от водата на познанието, на мъдростта. Той има очи, но живее в свят на тъмнината, който не му