Любовта и омразата са може би двете най-силни чувства съществували някога...В някой случай едното надделява,понякога това е омразата,а понякога любовта.В разказа на Николай Хайтов това е любовта,въпреки,че тя нейзменно е съпътствана с омраза и ненавист към хората отнели му това свято чувство.Тази чиста и дори донякъде детска любов се започва още от първата среща на Рамадан и Силвина,още в нощта,когато се очаква тя да стане жена и може би да се продължи рода.Това чувство се заражда още от играта на пумпал до края на техните животи.Тази любов е свята,безкрайна,тъй чиста.В този разказ автора съчетава първичните чувства у човека-обич,чест,благородство,омраза,гняв,ярост,безсилие...Любовта окрилява двамата влюбени и Рамадан започва да възприема света по нов,по-добър начин-,, старата ни къща бе огряла като слънце, засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки......Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш - жълто злато като живо заиграваше по тях!"
Той иска да е непрестанно със своята любима и дори,когато отива да се грижи за животните се ядосва на слънцето

и желае то да залезе по-бързо,за да се върне при Силвина.За него тя е идеална и незаменима,затова и толкова време,след като я загубва той продължава да я желае.Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя като вкаменен и ти вече не се усещаш и не мислиш, защото си празен и тъжен, отчаян. Отнемат му най-скъпото и важното за него-ТЯ,жената на живота му.Въпреки физически да е добре отвътри той вече е мъртъв..."Чучело видял ли си натъпкано със слама ?Няма нищо вътре!Няма сърце,няма кокал,държи се само на една слама.Мойта слама беше злото!.."И ето за един повратен миг в жимота му чудесното чувство наречено любов,бива заменено със своята противоположност-омразата,безсилието,отчанието,че никога няма да може да я прегърне отново.Мисълта,че вече никога няма да може да е с нея,че никога няма да я има.Самотата макар и да не е сам го поглъща.И ето това ужасно чувство омразата го карат да живее,макар и безцелно.Или може би с цел да си отмъсти,че са му отнели най-ценното.Единствената причина,поради която той не убива своя враг Руфт,е заради самата Силвина,заради страха да не му отнемат и малкото време,което прекарва гледайки я.Вечер,когато се промъква,за да я наблюдава той убива Руфат на ум хиляди пъти по различни,жестоки начини.Макар, че сърцето му е празно и тъжно, разума у него крещи:"Бори се, отмъсти..". Жаждата за мъст става неговият "двигател".С времето,обаче нашия герой се научава да живее с болката и самотата с помоща на мисълта,че някой ден ще отмъсти.И ето че годините си минават той и Силвина имат различни семейства,градят различни животи,но сякаш някаква невидима нишка продължава да ги свързва,свързва ги 40 години!По ирония на съдбата,обаче нашият герой вместо да отмъсти на Руфат,вместо да го убие или остави да умре той му помага да живее или по-скоро улеснява живота на Силвина.За да не се