Трагичната и оптимистична визия на Смирненски за човека и света

Страдание и спасение в поезията на Христо Смирненски

Двайсетте години на ХХ век са време на социално- политически и културно-естетически промени в българското общество. Рожба на тази епоха, творчеството на Христо Смирненски е израз на новото отношение на твореца към човека и света. Новаторска по дух, поезията му е продължение на традицията в българската литература. Очевидна е връзката между стиховете на поета както с борбеното начало и трагично-героичната саможертвеност от произведенията на Ботев и Вазов, така и с усложнения, напрегнат и драматичен психологически свят на човека от символистичната поезия. Но поетът преодолява абстрактните и идеалистични търсения на българските символисти и реабилитира присъствието в художествения свят на реалната действителност и на малкия човек.

Като постсимволист в творчеството си Смирненски съсредоточва вниманието си върху противоречията на съвременния му свят. Човекът също е показан в своята противоречивост като социална жертва и като двигател на обществените процеси. Затова централен герой в поезията му е обезправеният, духовно обезличен, но и възраждащ се, осъзнал своето място в живота човек. В стиховете си поетът посочва ясно причината за страданията на своите герои несправедливото устройство на света, свят трагично разделен на бедни и богати. Този свят е подвластен на злото. В него са унищожени истинските ценности, хармонията е невъзможна, липсва човешка топлота и съпричастност. Поетът посочва единствено възможния изход онеправданите трябва да променят този стар свят чрез бунт. Революцията трябва да възцари справедливостта.

Теза: В поезията на Христо Смирненски човекът е видян и като жертва на грубия и несправедлив свят, и като борец за установяване на новия ред. Затова и героите в творбите на поета са различни разбунтуваните тълпи, човекът,осъзнал своята мисия на съзидател, и малкиятчовек, над когото витае призракът на обречеността и смъртта. Наред с оптимистичните оди за революционната буря, заляла площадите, в поезията на Смирненски звучат и минорни стихове за човешката мъка, за страданието и болката на обикновените хора.

подтеза: Страданието в стиховете на слънчевото дете на българската поезия е видяно в своята социална предопределеност. Поетът е изпълнен със съчувствие към несретниците, които приема като свои братя. Съпричастен е на нещастието им. Изпитва тревога за съдбата им и гняв срещу света, който ги е осъдил още преди да са се родили.

Едно от върховите постижения не само в лириката на Смирненски, но и в цялата българска социална поезия е цикълът Зимни вечери. Тази творба разкрива