Трагическият драматизъм на човека в любовната лирика на Пейо Яворов

Трагичното е естетическа доминанта на Яворовата поезия. Водещо в нея е чувството за личностна, социална, национална и универсална обреченост. То се обуславя от духовната конструкция на Яворовия лирически човек - хомодуплекс, трагически раздвоен между два противоположни, но равностойни духовни импулса - прометеевския устрем към съзидание и сизифовското чувство за безмислие на социалния копнеж. Духовният драматизъм се поражда от невъзможността на катастрофичния и съзидателния импулс, подбрани в една душа, да се победят. Невъзможната развръзка на този вътрешен двубой мотивира усещането за трагическо горене (аз не живея: аз горя) и прозрението за собствено душевно двумирие (непримирими в мен се борят две души - душата на ангел и демон). Ето защо лирическият герой е винаги раздвоен между вярата и безверието, между платоничния и порочния порив, между силата и слабостта, любовта и омразата. Това го прави трагично разединен, нецялостен и определя различните му самоличности, т.е. множеството другости, съжителстващи в неговия аз. Всъщност голямата му драма е в невъзможността да провиди себе си, да се самоопредели в един образ и дефинирайки същността си, да постигне желаната себехармония.

Основна трагическа посока за себеузнаване в Яворовата поезия е образът на любимата, т.е. абсолютната другост, различния човек. По-принцип лирическите обекти извън аз-а носят неговите индивидуални характеристики. Ето защо и любимата се оказва скрит автообраз, т.е. еманация на лирическия субект - в един план носи серафични, а в друг - демонични черти, т.е. в абсолютната другост Яворовият лирически човек провижда отново раздвоената си същност и не успява да се себеопредели. Затова и в любовната лирика на поета понятията за добро и зло, истина и лъжа, грях и святост са тотално разколебани (в някои творби дори са се превърнали в едно и също понятие). Тази интелектуално-духовна неустойчивост определя различните идентичности на влюбения мъж. В едни творби се себепредставя в образа на романтичен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо пожелаване. В други се превръща от демоничен субект в обект, т.е. в жертва на гибелно пожелаване от жената-блудница, дарила го със саждите на страстта. В трети заема позата на платоничен обожател, който се стреми чрез любовта към жената-божество да очисти от зло душата си и помири дисхармониите в себе си. Така различна е в своите представяния и любимата. Визирана е като райско творение (стихотворенията, посветени на Мина), и като влюбена робиня (Месалина), и като коварна изкусителка (Клеопатра), и като