Трагическата вина на Антигона (есе)

Софокъл не е първият, който превръща тиранията в нарицателно. Нито "Антигона" е първата творба, в която тиранин се употребява като негативно понятие. Още Есхил в "Прикованият Прометей" прави същото. В тази трагедия "тиранин" е наречен Зевс, новият властник (старият е баща му Кронос, когото той сваля със сила). В действителност, исторически погледнато, тиранин не е непременно нещо лошо, нещо, натоварено с отрицателно значение. По отношение на древногръцкото общество историците разграничават ранна и късна тирания. И работата е там, че през 6 в. пр. н. е. така наречените "първи тирани" са просто хора, които не са царе (нямат династично, родово право да управляват по наследство), но управляват като царе, с голям авторитаризъм. И управляват добре. Повечето от тях извършват ред обществени нововъведения. Най-прочутият от тях, атинският тиранин Пизистрат, е този, който създава държавните празници като Големите Дионисии, на които се провеждат театралните представления и състезания. Дотогава Дионисиите са били народен, традиционен празник, нещо като сегашните селски събори. Освен това Пизистрат настоява да се кодифицира, да се запише "Илиада"-та. Той е управникът, който въвежда първите значими промени в съдебната система - въвежда например институцията на пътуващите съдии - това са били съдии, които са посещавали селяните в тяхната естествена среда, за да им спестят тежкото, отнемащо ценно време, пътуване до столицата (решавали са на място - тъй че освен съдии, са имали и правата на нещо като следователи).

Ранните тирани са една временна историческа форма. Тиранията изобщо е състояние на обществен преход. Не е случайно, че в бившите социалистически общества в ситуацията на преход към либерална демокрация от западен тип стана модно да се говори за нуждата от силна ръка. Така е било и в Древна Елада. Тираните в гръцките полиси се появяват в момент, когато обществото узрява постепенно за демокрация, но все още не познава друга форма на управление освен наследената през вековете монархия. И те извършват ред реформи. Но интересите им се сблъскват с интересите на стари институции като съвета на старейшините, който е имал огромна власт в архаичното гръцко общество, с интересите на жреците, които са имали по-голяма власт преди, с интересите на аристокрацията, която била разчитала на един непоклатим дотогава ред.

Но когато трагедията, която се развива преди всичко като атинско явление (от всички гръцки градове-държави неслучайно именно Атина, родината на демокрацията, е и градът, в който се раждат и творят най-големите поети-трагедиографи³) започва своя възход като жанр с обществена функция и със силен интерес от страна на обществото, тъй наречените "първи" или "стари" тирани вече отдавна са в гроба. Наследени са от синовете си или от свои роднини. А тиранията като институция вече е неприемлива. Обществото се нуждае от нова сигурна форма, около която да се обедини, от нов "обществен договор". Затова и когато Есхил приписва на Зевс своеволие, той намеква за атинските тирани, наследници на Пизистрат. Те не се съобразяват със съвета на старейшините, с Ареопага, с водачите на аристокрацията. Такъв е бил Прометей. Нали той е титан, т.е. чичо на Зевс.

Когато Софокъл въвежда спора между Креон⁴ и Антигона, той влага в устата на героинята си следното обръщение към Креон: военачалнико. Креон не е цар, а военачалник. Той нито е избран от народа в хода на избори (изборите все още не били