Трагизма в образа на Хамлет

Природата като неизчерпаемо грижовна майка надарява английския драматург Уйлиам Шекспир с изключителна интелектуална мощ, поразително богато въображение, ненадминат реалистичен усет за кипящия около него многолик живот. Най-великият поет на Ренесанса в Европа няма университетско образование, но притежава рядката способност да наблюдава внимателно, със спокойствието на мудрец хората окло себе си, да анализира проникновено житейската им философия, да проследява сложните им взаимоотношения. Неговият ум черпи знания от ежедневното му общуване с хората, от разнообразните морални проблеми, които повдига непрекъснато най-мъдрият учител на хората Животът.

Шекспир се налага в английския театър с майсторството си да възпроизвежда завладяващо неопровержимата логика на живота. Създателят на трагедията за датския принц ни внушава от сцената една житейска максима-мисловната мощ и моралната безкомпромистност на аналитично вглеждащия се в битието човек не винаги могат да се овладеят стихията на развиващия се по рядко ообозримите му вътрешни закони живот.

За разлика от непосредствените му предшественици, разработили същия сюжет (Кид и Марстън), Шекспир пренасочва вниманието на тогавашните зрители от външните обрати, съдържащи се в познатата им интрига, върху драмата на главния герой в трагедията. Намерението на великия драматург не е да възпроизведе на сцената един стройно психологически обоснован и неотстъпно логично действуващ персонаж, а да ни представи един самобитно размишляващ и изживяващ индивид, който предизвиква у нас едновременно размисъл, учудване, привързаност и състрадание. Шекспир създава неповторимо жизнен герой, тъй като подбудите, които го движатм похватите, които ползува, и целите, към които се стреми, са сложно сплетени.

Първите изледвачи на образа на Хамлет в трагедията на Шекспир открояват два съчетани умело в него традиционни за елизабетинския театър сценични типа-типа на отмъстителя и типа на мелахоника.

Не по-малко широко разпространена в английския ренесансов театър е традицията да се представя меланхоличният съзерцател. Отличителните характеристики на меланхоличния темперамиент според тогавашните недоразвити научни представи били мнителността, вглъбената разсъдъчност, липсата на желание за действие, склонността да се размишлява върху интимната същност на хората и дълбоката логика на човешките взаимоотношения.

Героят на Шекспир е действително прекалено мнителен, предразположен повече към размисъл, отколкото към действие, настойчив да вникне в истинската логика, която предопределя междуличностните отношения в датския кралски двор. Но образът на Хамлет не остава на нивото на традиционните в елизабетинския театър типови сценични фигури на отмъстителя и меланхолика.

След срещата с Призрака героят си дава сметка,че всеки има свойте дела и задължения-естествено и самият той. В края на първото действие Хамлет се добира до важното прозрение относно преходния характер на съвремието му, който, според повечето коментатори на пиесата, предопределя тормозещото начинанията на сина отмъстител раздвоение:

Векът е разглобен. О, дял проклет:

да си роден, за да го слагаш в ред!

След като се докосва по време на срещата с Призрака до отвъдния свят, след като приема от убития си баща една отнесена в гроба истина, героят на Шекспир е сякаш озарен от някаква мистична проницателност. Тази проницателност, подбудена от сянката на убития крал, поражда у датския принц приумицата да разиграва ролята на чудак, т.е да се преструва на луд пред онези, които имат пряка или косвена връзка със злодеянието на Клавдий.