Трагедията на дядо Горио в едноименния роман на Балзак

Оноре дьо Балзак е изключителен творец. Само чрез силата на словото той

успява да разкрие пред читателя една безрадостна, но много показателна и обстойна картина на парижкото общество през 19 век, пропито от пороци, в романа Дядо Горио. Сред тези пороци се нареждат безнравствеността и лицемерието на висшите слоеве, но същевременно с това авторът ни въвежда и в света на мизерията и нищетата, представен чрез образите на пансионерите в дома Воке.

Един от тези бедни и изстрадали квартиранти е и човекът, чиито печални образ и съдба вдъхновяват Балзак да му посвети важна част от цикъла Човешка комедия. Дядо Горио е колорична личност, въплъщение на идеала за бащинска обич. Той обича безумно дъщерите си и им посвещава целия си живот, а в замяна не получава и капчица благодарност от тях. Отчасти виновен за трагедията си, героят издъхва сам, разорен и огорчен от двете си ангелчета.

В началото на романа дядо Горио е представен като богат макаронджия, решил да се оттегли от занаята и да живее спокойно със спечелените пари в дома на майка Воке. Той е уважаван и почитан сред останалите пансионери и дори господарката на пансиона го намира за доста привлекателен и иска да стане негова жена. В последствие обаче той обеднява и от приличен апартамент се премества в нищожна и мизерна малка стая. С това той пропада в очите на останалите и от този момент те започват да го ненавиждат и често се шегуват с него. Според тях причината за обедняването му са любовници, по които той пилее парите си. В действителност обаче тези съблазнителни и изящни девойки са негови дъщери. За нещастие и двете Анастази и Делфин- са попаднали на неподходящи съпрузи, които не обичат и които се ползват с парите им. Въпреки нещастните си бракове двете жени никога не са лишавани от рокли и бижута, тъй като нещастният им баща дава мило и драго винаги да се чувстват добре. Анастази и Делфин са свикнали от малки да се обръщат към татко си за всяка своя прищявка, свързана с пари. И сега когато е разорен, той няма какво повече да им предложи и дъщерите спират да се интересуват от баща си. Горкия старец е съсипан, защото те са целият му живот, а от тяхна страна получава само безразличие и дори презрение.

От една страна вина за злощастната си съдба има и самия дядо Горио. Той сам е възпитал дъщерите си по този начин, не ги е научил да го уважават достатъчно, разглезил ги е. Опитал се е да спечели обичта на децата си чрез пари. И сега бере горчивите плодове на дръвчетата, които сам е посадил и отгледал. Анастази и Делфин са толкова безчувствени и самобитни, че дори не намират време да посетят баща си на смъртния му одър. Горкият старец умира само в присъствието но двама студенти Йожен дьо Растиняк и Бианшон, потънал в нищета и мизерия. Но не бедността или страха от смъртта измъчват дядо Горио, а фактът, че ще умре без да се е сбогувал с дъщерите си. Едва сега той разбира, че се е лъгал, че дъщерите му го обичат В този миг виждам целия си живот. Измамиха ме!Те не ме обичат, никога не са ме обичали!. Въпреки че е прозрял измамата, в която е живял, той до сетния си миг не загърбва бащинската си обич и последните му думи са отново за тях Ах моите ангели!. Като знак на благодарност за всичко, което е направил за тях, дъщерите му дори не поемат разноските за погребинето му и не му правят честта да присъстват на него, а само изпращат празните си карети, за да не накарнят имиджа си пред богатата класа на парижкото общество.