Юлия Йорданова

Една от най-разпространените представи за традиционната култура се отнася до нейния дихотомизъм - подреждането на света в опозиции, които предзадават космическия ред и предопределят вселенското ставане. Модерната култура, от своя страна, идва да разколебае тази идея, като я изпита на собствения си гръб, преосмисляйки вече унаследеното от нея. Разкритието при това е двояко - художествената литература като типичен представител на модерната култура проявява предпочитание само към една част от културния фонд на традицията, а тази част - за всеобща, или поне за кръгозора на настоящия дисертационен труд, изненада - се оказва вътрешно неподвластна на този традиционалистки бинаризъм. Изводът от това автоматически е удвоен. Първо, художествената литература в лицето на новата българска литература от Освобождението до днес предпочита да борави с традиционни фигури на медиацията, на своето и чуждото, видени вече не в тяхната опозитивност на свое versus чуждо и обратно, по образеца на категориалното мислене от традиционната култура, а възприети по новому (по модерному) - в тяхната амбивалентност на своето като чуждо и на чуждото като свое или иначе казано, на своето-и-чуждото в тяхната контаминарна заедност. Второ, българската традиционна култура, разгледана тук в аспектите на словесния фолклор, ритуалните действия и митичните поверия, сама представлява нееднородна цялост, която далеч надхвърля антиномичния масив от образи и представи, теми и мотиви в себе си, схващан обикновено като репрезентативен за предмодерния тип художествено мислене в слово. Тези наглед самоочевидни и прости в евристиката си констатации заявяват интерпретативния хоризонт на изследването, което се стреми да чете художествената литература през традицията и - което също не е за подценяване - да тълкува т.нар. традиционна култура през призмата на художественото слово и проекциите й в новата българска литература.

Всичко това предявява концептуалния фундамент на работата, която в своето развитие си поставя редица цели и задачи, умножаващи се прогресивно в хода на дисертационното повествование. Още в предговора на труда се маркират основните интенции и инвенции на настоящото изследване върху традиционните образи на своето и чуждото в новата българска литература, като се отчитат и вероятните му приноси в областта на литературната история. Най-напред е посочен опитът на дисертацията да пристъпи към един генеалогически проект за трансформационна история на литературата, който се базира на наблюдения върху символните трансформации на традиционната образност в контекста на художествената литература. Подстъпът към подобно генеалогизиране на историографския разказ за литературата тук се мисли като методологическо обогатяване на литературната история в качеството й на филологическа и общохуманитарна дисциплина.

След това е представен опитът на дисертацията да проблематизира радикалния дихотомизъм на традиционната култура по пътя на междутекстовата археология (Н. Георгиев) на литературата, която избирателно заема от културната традиция онова, което съответства на модерния й светоглед и специфичната й естетика. По този повод още в предговора на дисертацията се изтъква селективната активност на художествената литература към такива рудиментни образи на своето и чуждото, които в лоното на самата традиционна култура представляват недихотомични, амбивалентни, трансгресивни фигури на междината в иначе бинарно устроения свят на предисторичните общества. С това генеалогическата версия на литературната