Димитър Димов

Тютюн

I глава

Гроздоберът беше към края си.

От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту

задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени

гласове, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето

грееше меко, листата на черниците, крушите и дулите, засадени около

вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на

лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на

изобилния плод. По песъчливата и рохкава почва между дънерите сновяха с

кошници гроздоберците - повечето млади хора. Те се смееха весело и се

закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от

по-старите. Памида изтърсваха небрежно в каци и кошове, а

кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха

грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха

да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха

да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха

някак лудешки, а закачките - горестни и настойчиви, защото знаеха, че

това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.

Ирина - дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление,

известен на целия град - също вземаше участие във веселието. Тя дори си

позволи свободата да поприказва с един приятен и разглезен младеж, който

беше дошел в бащиното си лозе ей така, от скука, само за да погледа

гроздобера, но не и да работи, и през всичкото време въртеше около

показалеца си кордона на кучето от вълча порода, с което ходеше

навсякъде. Той беше син на народен представител и спадаше към първенците

на града. Но той не й се хареса, защото шегите му бяха много смели.

Стори й се, че той не би разсмивал по тоя начин едно момиче от своята

среда. Оскърбена малко и потисната от собственото си държане - не

трябваше да се смее на остротите му толкова високо, - тя реши да си

отиде в къщи. Взе една кошница с десертно грозде и незабелязана от

никого, тръгна по пътеката, която извеждаше на стария римски път.

Потънала в мислите си, Ирина щеше да отмине, без да види братовчед си

Динко - селско момче с шаячни дрехи и цървули, на което Чакъра даваше

малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в гимназията.

Срещу това роднинско благодеяние той го използуваше през лятото за

полската работа в лозето и тютюневата си нива.

Динко идеше от града, носейки последните нареждания на Чакъра.

- Баща ти заръча да се прибереш по видело - предупреди той, когато се

разминаваха.

- Ето, отивам си - сърдито отговори Ирина.

Чакъра имаше твърде малко доверие у младите хора. Той не желаеше да

повери Ирина след залез слънце дори на родния си племенник. Някакво

упорито предубеждение го караше да мисли, че опасността за нравите се

проявява най-вече на тъмно и особено през гроздобера, когато младите

започваха да вилнеят - не позволяваше на дъщеря си да се прибира в къщи

след мръкване.