ТЮТЮН НА ДИМИТЪР ДИМОВ

РОМАН ЗА ДЕГРАДИРАЛАТА НРАВСТВЕНОСТ

Интерпретативно съчинение

През оригиналните по стил романи и драми на Димитър Димов преминава неумолимо едно критическо, разрушително начало, насочено срещу стария отмиращ свят. Писателят го изследва в дълбочина, анализира го тънко, дири морални основания, за да воюва с него. В художествения свят на Димитър Димов няма прошка и милост, а само неумолима закономерност и необходимост.

Романът Тютюн е широко загребано изображение от народното ни битие. Той е новост в българската литература. Като могъщ бог, който възсъздава отново света в цялата му сложност, и Димитър Димов изважда тук живота в пълното му епично единство, в диалектично-драматичната му противоречивост. Писателят търси дълбоки характери, изключителни страсти, герои и героини, които го възхищават със свободата на духа си, с прекалената си вътрешна сила. Ирина и Борис Морев бляскавите представители на грандиозно обогатилата се цивилизация, притежават мощни умове и дръзки характери, но се оказват неочаквано обезценени, загубили надеждата да възкресят себе си, погубени от себе си.

Тълкуването на човешкото у Димитър Димов е не само етично, а и дълбоко философско. За него високото развитие на характера довежда и до самоотричане, и до трагичност. Който е трябвало прекалено много да желае, е довел себе си до предела на изпепеляването. Трагизмът на героите произтича и от фантастичната им лична мечта. Те са своеобразни мономани. В състояние са да прекрачат и последния предел на реалните възможности, за да постигнат целта си. Изразходват се щедро и всеотдайно във водовъртежа на собствените си страсти.

В сложната многопластова канава на романа се включват различни жизнени слоеве. При цялата поляризация повествованието се обединява от човешката драма на Ирина и Борис. Те са заложниците на автора. Те трябва да влязат в чуждия свят, за да покажат античовечността му. Свързват се с хищници, за да придобият нещо от навиците им. Така двамата побеждават сред битките на салоните, раздавайки чистотата си. Те са герои на пищно жизнения с пороците си и тъкмо поради това залязващ биологически и духовно свят.

Ирина е като добре намерена жестока присъда над света, който я погубва. Убиването на жизнения й устрем, развенчаването на мечтите на младостта й, превръщането на живота й в горестна умора, в окаяно всекидневие всичко това говори за погубващата власт на нейния свят. То идва именно от неговата историческа колизия, характерна за която е пълната липса на възможност за изход.

Борис влага цялата си мощ в стремежа да властва в света на Никотиана. Стремейки се да притисне до гърдите си всички блага на света, той всъщност прегръща пустотата, нищото. Борис изгубва Ирина, изгубва себе си, изгубва всичко. Притежава само парите, с които не знае какво да прави; само властта, която не може да му върне Ирина; само Никотиана, която властва над него. Той постига всичко, за което е мечтал, и в този момент се оказва по-беден и по-самотен и от Йов.

Проклятието на Никотиана тегне върху всичко. То не е само в отровената кръв на Мария, в духовното опустошение на Ирина, в дегенерацията на Борис или в снобското видиотяване на Костов. То е и в болезнената деформираност на съдби и характери на хората от другия бряг, на онези, които ще погребат света на Никотиана. Така това мрачно чудовище придобива почти магическо присъствие в живота на всички. В