Тютюн Димитър Димов

Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция , които настъпват след 1956 г. В действителност обаче преработката на романа Тютюн е по-скоро израз не на социалния конформизъм на автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство в страната ни. Затова никак не е чудно, че самият писател е завещал като артефакт във времето да остане вторият Тютюн. Той по същество е много по-мащабен от първия и е изграден наистина по класическите канони на романа-епопея. Неговата основа не е сведена,( както е в първия вариант), само до пределите на малкия свят Никотиана, който, макар и да е визия за българското общество от първата половина на XX в., няма епическата обобщеност, яно търсена като основа на повествованието в преработения Тютюн. В него, наред с обективизацията на събитията, влизащи в сюжетната схема, се засилва психологиза-цията на всички образи. Въвеждат се и по същество нови действащи лица, които не са само отражение на социалните колизии на времето, но задълбочават и обхвата на извършения от автора обществен анализ. Неговите параметри стават още по-конкретни, като същевременно дават основата за изграждането на един прогностичен модел на типа личности, които ще обитават едно ново българско общество. Тези персонажи

(Лукан, Динко и дори Павел) от преработения Тютюн създават усещането да по-степенното изгубване на човешкото в себе си. Причината за наличието на този елемент в характерологията им не е следствие от разочарованието от света, както е при Ирина или Костов, а от безсмислието, сляпото отдаване на една единствена идея. След като вече са я реализирали, техният живот се е обезсмислил, но те не осъзнават този факт. Това по-късно ще ги дистанцира от другите хора, ще ги озлоби и ще ги подтикне да възстановят борбата, която ги е карала да се чувстват пълноценни личности. Тази перспектива е само набелязана в края на втория Тютюн, но нейните измерения са ясни, защото са свързани с познати и вече утвърдени по онова време културологични модели не само в българската, но и в световната модернистична проза. Творбата на Димов е в рамката на тази традиция и въплъщава всички нейни характерни образни структури и фолософско-естетически представи, както и похватите, чрез които се моделират. Това се отнася и до другите романи на писателя Поручик Бенц и Осъдени души. Повествованието е многопластово и полифонично. Събитийността, макар и да присъства в текста не определя контекста на творбите. Тя създава само допълнително напрежение, внася известен екзотизъм, но не предава изцяло нито гледната точка на писателя за поставените пробеми, нито е съсредоточено в психологическия модел на персонажите, в техните съдби, които до голяма степен са предопределени от характерологияга им, а не толкова от сюжетните обстоятлества. Всяко от действащите лица носи някъде дълбоко в себе си предпоставки за своята лична драма, която в края на краищата най-често преминава в трагедия. Катастрофич-ното е сюжетно изконно заложено в техните характери. Изключително ясно тази особеност се наблюдава в романа Осъдени души. Образите на Фани и Ередия носят в себе си елеченти, които ги осъждат на страдание, независимо от обстоятелствата, в които са поставени. Фани е преситена и разочарована от света, тя е жена без тяло. Ередия е толкова заслепен от идеята за служенето на Бога и на Ордена, че престава да бъде човек, превръща се в живо въплъщение на Сатаната. Чрез колизията между Фани и Ередия се поставя и намира своя отговор един по същество екзистенциаленс проблем за същността на живота, за негота естествена логика. Не случайно е подчертано изрично, че Фани не осъзнава логиката на битието, но я усеща подсъзнателно ,стреми се към нея. В момента, в който достига до нея, тя разбира, че е излишен човек, че животът й няма смисъл, но не предприема следващата, очаквана стъпка самоубийст-вото, защото някой трябва да изкупи греховете чрез страдание. Върху нея тежат и греховете на Ередия, които е поела символично, убивайки го по време на молитвата. Така Фани спасява душата му, а за себе си оставя изкуплението, защото гордостта й е по-силна от страданието. Само силните духом могат да водят пълноценен живот, но ако позволят да ги заслепи тяхното собствено усещане за превъзходство, те ще застанат не само на границата на престъплението,