Чудомир

Тетанус

Три дни и три нощи валя дъжд, вятър брули, сняг прехвръква и обозните

коне, гладни и на открито, изпаднаха в отчаяние и песимизъм.

Черньо от линейка N7 на туй отгоре се разболя даже. Сгърчи се,

разтрепера се и долната му устна увисна.

Въртяха се около му войниците, вода му предлагаха, малко стара слама му

намериха, а той уж вегетарианец и въздържател, а клати глава

отрицателно, не ще и не ще.

Да е урочасан, думат, не е за вярване, защото не го е срещал даскал, ни

поп; да е слънчасал - откак сме дошли, слънце не сме видели; да му е

домъчняло пък нещо - не може да каже животното.

Мислиха, мислиха, па съобщиха по телефона да дойде веднага ветеринарният

лекар. И като му съобщиха да дойде веднага, той пристигна на другия ден

следобед.

А Черньо се сгърчи още повече и долната му устна допря до земята.

Пристигна докторът, облече бялата дреха, намести очилата, застана на

десет крачки от него, гледа, гледа, па като се дръпна още толкова назад,

размаха ръце и се развика:

- Безобразие! Защо сте чакали досега? Защо не сте ми обадили? Какво сте

зяпали? Не виждате ли, че животното умира, а? Хайде, веднага да го

махнете оттука. Още сега да се изкара вън от града, да се застреля, да

се полее с газ, да се запали и след това да се зарови дълбоко в земята.

Хайде! Хайде! Бързо! Моментално, че това е най-страшната,

най-заразителната болест на земята. Това е тетанус, разбирате ли?

Те-та-нус! Просто ужас!

Разтичаха се, разбързаха се всички, двама войници го отвързаха, поведоха

го и с тикане, с дърпане го повлякоха към края.

А Черньо петлее крака, едва-едва пристъпя и повърви, повърви - спре,

повърви, повърви - пак спре.

- То, ако така продължава - дума единият, - не ще стигнем до края на

града и след демобилизацията, ами иди намери една сопа, че да почнеш да

удряш.

Отби се другият в някакъв двор, изнесе суровица и почна да налага Черня

енергично и систематично: по гърба, по корема, по краката и после пак

отначало.

Той удря, другият дърпа повода, той пердаши, онзи опъва, викат, псуват,

а конят дига пара, облян в пот, и крачи, сякаш ще му раздават прощъпалник.

Най-после по мръкнало стигнаха накрай града. Спряха край един дол и

почнаха да се питат:

- Е, сега какво щяхме да правим най-напред?