Терминът letavoq (гр.) произлиза от древността и означава пренасяне. Според Аристотел метафората е несвойствено име, пренесено от род на вид, от вид на вид или по аналогия (Аристотел, 1983, т.4, с.669). Но това преместване на името не става произволно и хаотично. Критерият тук е пак в реалната или изглеждащата реалност : доколкото реалната или изглеждащата като реална вещ, предмет, състояние, ситуация и пр. дава поне някакво основание да © се приписва (да се пренася върху нея) нещо друго и различно, но все пак имащо някакво сходство с нея или пък преносимото е дотолкова различно, противоположно или съвсем неутрално, че пренасянето му може да предизвика само недоумение, насмешка, порицание, подигравка и т.н. (Паси 1995:52). Или метафората ще бъде сполучлива, ако се съпоставят две реалности, които имат нещо обединяващо ги. Все пак не може всичко да се включи в границите на тези реалности. Момичето плаче и луната плаче. Нормално е човешко същество да тъгува или да се радва и сълзите му са естествена реакция на организма. Но за природните обекти не е възможно да изпитват каквито и да е чувства. Повече от ясно е че се търси някакъв ефект от тази метафора. Слънцето плаче със сигурност предизвиква поне недоумение у реципиентите си. Пак за Аристотел метафората е скрито сравнение, основано на принципа на аналогията. Сходството между две различни понятия се базира най-вече на интуитивно доловената им близост. Съзнанието отсява общото и различното и слива чертите на новополучената реалност, като разширява семантичната й натовареност, т.е. множеството от лексикални единици, които се мислят заедно със съдържателните им полета. Но метафората не е само взаимодействието на две понятия или две семантични полета. В нея се преплитат два вербално-образни комплекса с натрупаните в тях от опита знания. Известно е че светът около нас се отразява и съхранява в съзнанието ни чрез две различни форми. Системата от образи и асоциации съществува успоредно с вербалната система. Двете системи са в непрекъснато взаимодействие и взаимодопълване. Те от своя страна се променят от действителността. Важната връзка между нея и езика се осъществява чрез метафората, налагаща нови модели на мислене и поведение.

Метафората е средство за опознаване на непознатото, но не по пътя на адекватните понятия, а на приблизителните и приближаващите се образи, които обаче понякога могат да се окажат по-кратък и по-бърз път към познанието и познаването. (Паси 1995:144). Метафората навлиза в непознати и дълбоки води, забърква водовъртежи и извлича на повърхността нови лексемни изрази. Тя изиграва ролята на инструмент на познанието. Благодарение на нея се откриват нови аспекти на вече съществуващи понятия или се променят техните значения в неподозиран допреди това смисъл. С помощта на метафората се доразвиват и дообогатяват творческите ни потенции, възникнали от спонтанността. А тя от своя страна помага на метафоричния свят да се