ТЕОДОР ТРАЯНОВ

Личност с висок интелект, богата европейска култура и творческо самочувствие, Теодор Траянов често е определян като един от най-големите поети на България и най-последователния от българските поети символисти. Той нахлува енергично и напористо в литературния ни живот заедно с Яворов, с когото си поделят славата на основоположници на българския символизъм.

Отличителни белези на Траяновата поезия са трагичните, демонични мотиви. В нея се говори за страсти и смърт, активно се градят взаимно отричащи се представи, смело се смесват полюсни състояния - скръб и щастие, надежда и безнадеждност, действителност и сън. Светът е подвижен, променлив, релативен, без реални очертания, преконструиран по волята и настроението на Аз-а. Образите са крайно субективизирани, трансформирани в усещания. Месианизмът е характерна черта на Траяновия лирически герой, но той се ражда в желанието за преодоляване на скръбта, в стремежа за самопреодоляване и по пътя на издигане на човешките творчески сили до божествените. Стихосложението при Траянов играе значителна смислотворна роля. Стихът е предимно среден по дължина, най-често в ямб или амфибрахий, римуването - традиционно (женски с мъжки, кръстосани или съседни рими). Това създава впечатление за еднообразие и монотонност и придава на творбата мажорно, някак зловещо звучене като звън на погребална процесия. Тази поезия се чете трудно, бавно, защото думите, макар и къси, са често със смътна, неясна, загадъчна семантика. Така най-кратко могат да бъдат обобщени особеностите на Траяновия поетически стил.

Първото публикувано стихотворение на Траянов е Скръб в ученическото списание Смях от 1899 г., но истинския си дебют поетът прави през 1905 г. в сп. Художник, бр. 3, където са поместени няколко стихотворения под общия цикъл Regina mortua. Самостоятелната книга под същото заглавие се появава в 1909 г. Заглавието Мъртвата царкиня без усилие може да бъде разчетено като символ на душата на поета, устремена към идеал, хармония и успокоение, но тревожна, неудовлетворена от невъзможността да ги постигне в реалния свят. Това е първата изцяло символистична българска стихосбирка.

В нея е поместено и стихотворението Новият ден, което дава основание на редица литературни историци и теоретици да говорят за раждането на ново направление в литературата ни - български символизъм. Появата на новото е загатната още със заглавието. Лирическият сюжет също го демонстрира - говори се за пристигането на новия ден и за първото разочарование, долавя се един глух тътнеж, едно смътно предчувствие и същевременно безпокойство от навлизането на нещо непознато, но не това е отличителното, а силната метафоризация, вложена в понятието нов ден, която го трансформира в символ на надежди и очаквания, родени в един далечен, нереален, идеален свят и повяхнали при досега си със земния грешен свят.

Под глух тътнеж просторът цял трепери,

звезди отскачат в пътя замъглен
и пред разтворени железни двери
обтънал в прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа,
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
в простора нейний плащ се сал белей.

Още ранните стихотворения показват характерното за Траяновия лирически герой желание да се издигне над видимия свят, да потърси успокоение отвъд земното битие, да открие някакъв абстрактен идеал надолу - към езерни дълбини, вдън мрачни гори, при тъмната смърт. Чувствата и преживяванията в тази поезия са замръзнали, умъртвени. От тях лъхат меланхолия, страшна самота и космически хлад. Сякаш душата е изгубила своя рай и потъпкана се смее с безумний смях на ужаса разкървавен над идола забравен: