ТЕОДОР ТРАЯНОВ -СТИХОВЕ ЗА ЛЮБОВТА

Любовната поезия на Траянов е част от цялостната художествена система на неговото творчество, където се борят възторг и отчаяние, богоборчески пориви и чувство за обреченост. Вътрешната подвижност на лирическия герой може би най-ярко се изразява в сферата на любовното чувство, където се съсредоточават и жаждата за щастие, и молитвата на душата, и поривът към нетленна красота на живота, към душевно сливане и хармония, и безутешното неверие, унищожителните страсти и падения. Тук си дават среща демонични противоречия, извършва се борба между земното и небесното начало, между ангелско и демонично. Борбата между материалното и духовното, между смъртта и безсмъртието е арена, където лирическият герой воюва със съдбата, сразен или издигнат до бога, но всякога в съпротива, с напрежение и стремеж към превъзмогване - на своите собствени чувства и страсти, на фаталната предопределеност на съдбовни сили.

Колкото и разнообразни да са нюансите на противоречивите преживявания на влюбения, те носят в себе си не трепета на живото човешко чувство. А усилията на духа да завладее чрез любовта една или друга сфера на духовното, да разкрие полетата, където се пресичат усилията, където се чертаят духовните зигзаги на едно обобщено човешко "аз". Героят на Траянов е всякога готов да се изтегли към необикновеното, необятното, безграничното, да разтвори границите към безкрайна чистота и нежност, да се опива от невероятните съчетания на чистота и грях. Защото той олицетворява нещо повече от себе си. Той е самият човешки дух, който проправя своя път през сложността. Разкъсван между земя и небе и жаден да понесе на крилата си всичко земно и небесно, човешко и божествено. В резултат на тая обобщеност, вследствие на която лирическият герой до голяма степен се дистанцира от самия себе си, лиричните преживявания губят част от своята непосредност и изразителност, намаляват внушението на живото човешко чувство, изтегляйки се към възприемане на преживяването "изобщо".

Може би най-характерното у Траянов е усещането за удар на криле, за разтворени небосклони, мелодията на победни химни, феерията на блясъци, симфонията, в която мощно се преплитат мрак и светлина. Химнът на Траянов "Към любовта", отправен в зората на българския символизъм, носи заряда на новото, на решителната човешка само изява, на предизвикателството към бога и смъртта, на тръгване към утрото, към нови върхове. Любовта - зов и полет, е форма на само утвърждаване на човека, форма на преодоляване на скръбта, на страха от смъртта, победа над самата смърт, стръмно изкачване по