В статията "Българският стих" (в. "Европейска литература", Берлин и в. "Слово", 1942 г., цит. по В. Балабанова) Т. Траянов пише: "В своите върховни постижения българският стих е почти винаги израз, а не впечатление. Там, където се дава ландшафт, той не се описва, а се активизира, оживява и одухотворява... Когато ландшафтът се слива с една голяма идея или с едно настроение, наситено с предчувствие, той загубва своята индивидуалност. В такива случаи перспективите и измеренията се разместват. Връзките между нещата получават повече космичен, отколкото земен характер, стихотворният тон се уравнява с магическите форми... чедото на един свят, който не се измерва с мащаба на действителността."

До голяма степен, когато говори за българската поезия в най-новите й форми, Траянов се стреми да обобщи собствения си художествен опит, тенденциите и търсенията на собствената си поезия. Може би именно за него е най-подходящо да се каже, че следвайки художествения модел на поети като Уитман и Верхарн, които дава за пример, той се домогва до внушението на напрегнатия ритъм, до музикално, а не пластично начало, че се стреми да превърне човека, от обект в субект на изкуството, че динамизира и одухотворява природата, превърната в субект, в действащо лице, в носител на трайни закономерности, в място на среща между живота и смъртта.

Потърсим ли най-характерните художествени тенденции в поезията на Траянов, ще трябва, както самият поет, да подчертаем неговото желание и стремеж за преодоляване на статичния, подражателно-описателния модел в полза на експресивно-динамичния, при който се търсят нови връзки между нещата, различни от обикновените. И поетът се стреми да руши познатите и установени форми на явленията, да издига реалността до чудесното, да смесва реалност и видения, да измества материалното към духовното, да субективизира предметния свят, като извлича духовни мелодии от веществения мир, да изтегля конкретните линии и форми към всемира, към космическата мащабност, към свръхиндивидуални тълкувания на чувството.

В поезията на Траянов действително се създава един нов художествен модел за света, не подражателно-пластичен, а музикално-конструктивен, където образът е израз, а не впечатление - израз на идеи, на обобщено чувство или на закони на всемира, на скрития вътрешен пласт на нещата; образ - духовна еманация, значително дематериализиран.

За експресиониста - пише Траянов, природата е "символ на едно вечно велико събитие". Човекът и природата в стиховете на Траянов - това са различни лица и трансформации на неговото художествено "аз". Издигнато до образа на обобщения човек, до една или друга