Теза:В Ботевото стихотворението Майце си идеята за свободата е все още неясна-тя би могла да съществува,но само ако се има предвид цялата поезия на Ботев.Самостоятелно разгледана ,творбата е по-скоро лична и интимна,отколкото насочена към националното.Стихотворението,по жанр елегия,разкрива по-скоро опитите на героя да постигне вътрешна хармония със себе си,да уточни какво търси в чужбина.Мотивът за плача в творбата разкрива липсата на придобитата по-късно душевна твърдост у героя,който е все още несигурен в мислите и чувствата си.Засилената диалогичност цели откриване на отговор на въпроса за избора и дълга,но най-вече за утешаване на вътрешната болка,породена от разочарования,които не са назовани.

1.В стихотворението Майце си лирическия герой се изживява като самотник,злочест скитник в един омразен свят.Недоволството му е подсилено от носталгия по дом и близки,както и от несподелените пориви на ума и сърцето:
Много аз,мале,много мечтаях
щастие,слава да видим двама
сила усещах-що не желаях

Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.

2.Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение мале отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическиа герой за разбита младост.
...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по

3.късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
...и срещам това, що душа мрази!
Действителността не удовлетворява тпзи скиптик злочестен. Той се чувства самотен дори сред мили другари. Безгрийността и непринудеността в отношенията им е привидна:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият Аз, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

4.Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с мили другари, ще сподели с майката.
...кого аз любя и в какво вярвам
мечти и мисли от що страдая.
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи
мечти и мисли, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалнотоосвобождение на народа. И точно тези идеи повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: Приятел нямам... признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. 5.Не обикновенното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трагателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
Освен теб, мале, никого нямам...
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогая нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба... Личи влиянието