ТЕМИ И ИДЕИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Пенчо Славейков се оформя като крупна фигура в българския духовен живот на границата на двата века. Творчеството му е белязано със знака на европеизма и с пренасочване на художническия поглед от обществото към човека. Затова го причисляват към индивидуализма, а неговата литературна дейност е уникален принос в прехода на българската поезия от Вазовия и Кирил-Христовия реализъм към символизма.

Поради ненавистта си към всякакви школи обаче Славейков, чиято литературна дейност подготвя почвата за символизма, не става символист. Той принадлежи към една културна генерация, търсеща своите духовни опори във Възраждането, но намерила реализация в новите, модерни естетически веяния на Европа.

Има няколко важни фактора, които оформят Пенчо Славейков като гражданин и творец. На първо място, това е принадлежността му към семейството на стария Славейков, видния демократ, общественик, публицист и поет, а след Освобождението един от създателите на Търновската конституция. От баща си младият Славейков възприема духа на демократизма, борческия характер, будната гражданска позиция. Синът посвещава на бащата едно от най-хубавите си стихотворения "Баща ми в мен", в което признава дълбоката приемственост на идеалите и заветите на стария Славейков:

И сещам в моята аз неговата воля,

и неговата мощ во всякой мой удар...

И чувам: "Победи световната неволя

и на беди бъди в живота господар!

Важен повратен момент в живота на Пенчо Славейков е падането му в леда на Марица през 1884 година, когато той заболява и бива парализиран. Оттук нататък цял живот Славейков се бори със страданието и го преодолява. Сам той се шегува, че падането в леда и осакатяването му го е насочило към поезията. Истина е обаче, че ако при други, по-слаби натури страданието сломява волята за борба, при Славейков то има положителен ефект. Той не само създава забележителни произведения, но заедно с това участва активно в обществения живот, отстоява нови духовни и художествени хоризонти.

Изключително ползотворно за Славейков е учението му в Германия от 1892 до 1898 година. Там младият писател следва философия в университета в Лайпциг и опознава отблизо европейската литература и култура. Славейков е силно повлиян от немските писатели Гьоте и Хайне, а от руските предпочитанията му са към Толстой и Достоевски. Що се отнася до руската литература, Славейков усвоява от нея забележителния психологически възглед и модерната теза за търсенето на човека и в звяра, но особено много младият студент е повлиян от философията на Фридрих Ницше и от възгледите на своя професор по естетика в Лайпцигския университет Йоханес Фолкелт. От Ницше Славейков възприема идеята за силната личност, за гения като противовес на тълпата. Тази идея той по-късно прокарва в някои от философските си поеми и даже в стихотворение като "Самоубиец" от стихосбирката "На острова на блажените".

Под влияние на Фолкелт Славейков си изгражда разбиране за лириката като изкуство на настроенията, съзерцанията, полутоновете и полусенките, нюансите в човешката душевност. Още докато е в Германия, Славейков започва да сътрудничи със статии и стихове на списание "Мисъл", издавано от литературния критик д-р Кръстьо Кръстев. Това е най-яркото литературно списание в България на границата на двата века, което упражнява особено влияние върху целия художествен процес у нас, и около него се формира кръг от съмишленици "голямата четворка" писатели на Кръга "Мисъл", в която влизат д-р Кръстев, Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Славейков неусетно се превръща в душата на кръга. Неговите естетически възгледи постепенно се налагат и се възприемат и от останалите членове.