Особената аура, атмосфера и творческа енергия на границата на двете столетия, парадоксалността във вижданията и естетиката на представителите на модернизма можем да си обясним с културния взрив и трансформациите в ценностите от онзи период. Новите мисловни перспективи и духовен светоглед очертават своеобразния постренесанс. Ако преместим погледа си към постренесанса в Русия например, ще се срещнем с други национални багри, с друг енергиен заряд, с друга литературна чувствителност - открояващи се в статиите на психолога Д. С. Мережковски, в стиховете на А. Бели и на Ал. Блок, в текстовете на П. Флоренски. Времето на катастрофи ни приближава и до творческите индивидуалности на онези, които дръзват да надникват в невидими пространства. Още повече дълбоките промени се извършват не само в литературното творчество и останалите изкуства, но и в начина на живот, и в разбиранията за живота. Ако реконструираме хода на измененията на Славянския юг или онези особености на епохата, които Хегел нарича Zeitgeist, ще си изясним как отделната личност посред глъчката на деня успява да намери себе си сред потока от бързопреходни преживявания (Р.М.Рилке).

Понятието модернизъм, обхващащо духовните вълнения, културнофилософските и естетическите идеи на младата интелигенция, е крайно условно. То обикновено се свързва с неоромантични визии в модерните литератури на балканските славяни. Но модернизмът би имал едно съдържание за словенеца Отон Жупанчич, друго - за младия Маяковски. По един начин схваща неясните му контури представителят на виенския модернизъм Хуго фон Хофманстал, публикувал стиховете си в непристъпното списание Blaetter fuer die Kunst^[1], по друг - Гео Милев. Прочее още чешкият критик Франтишек Шалда отбелязва, че понятието модернизъм е неясно, че понякога е журналистическо знаменце и надут синоним за съвсем тихички, сивички, покорнички словца^[2].

И днес все още не са дефинирани такива понятия като символизъм и декадентство, които са в основата на успешното изясняване на редица глобални или частноестетически проблеми. Интересно е, че изследователите твърде инцидентно употребяват противоречивия термин символизъм. Към него рядко прибягват и самите участници в литературния живот. Хората на перото на Славянския юг застъпват становища, които можем да определим като противоречиви, объркани, противоположни и т.н.

В теоретико-критическите текстове се употребява и неправилно понятието символизъм: всичко, което е свързано със символа (като формално средство за езикова комуникация), се смята понякога за негова проява. А и символът, създаден само с орнаментално-стилистична функция, няма нищо общо със семантичния символ, съответстващ на метафизическата реалност и на интелектуалните търсения на творците в новата епоха. Твърде съществено по отношение на традиционните схващания пък е, че литературното творчество вече не се свежда само до национални или социални функции, а изкристализира автономният му характер, отразяващ се в множество специфични вътрешни закономерности.

Темата за символизма и неговите своеобразни варианти в Югоизточна Европа в края на XIX и началото на XX в. е част от неизследваното в сравнителен план пространство от историята на балканските култури. Прочее той шества победоносно във всички европейски литератури, като претърпява различни национални модификации.