Темата за любовта в творчеството на Яворов преминава през два ярко противоположни периода, наситени с всепоглъщаща любов и унищожаваща омраза към жената, с отричане на женската личност и с преклонение пред красотата и нежността на любимата. Така Яворовият герой се люшка и разкъсва между двата полюса на отношение към света - демоничната страст и чистата платоническа любов.Спокойно може да се твърди, че преди Яворов българската любовна лирика няма своя отличителна физиономия, свой цялостен, разгърнат модел.Яворов е творецът, тематизирал своите лични копнежи в любовта, разбиранията си за нейната омая и драма, за тоталната й, определяща присъственост в човешкото битие.На Лора и нейното демонично влияние е посветено стихотворението Стон.

Стихотворението "Стон" /"На Лора"/ е посветено на голямата, метежна, страстна и фатална любов на поета.Увлечението е сладост и болка, усещане за пълнота и опасност, райска хармония и демонична стръв.Метафорите са призвани да изобразят усещането за крайност и наситеност. лиирическите светоусещания, които текстът инспирира и разгръща, са концентрирани в сложния образ на човешката душа. Тя е видяна като "стон" и "зов". Тези думи ще станат ключови за творба, разглеждаща стремителния, мътен порив към опасната, но примамлива духовна наслада. Необятно силният емоционален порив ражда нов житейски модел, свят, в който всичко изглежда различно, обладано от енергия, едновременно креативна и разрушителна. Водещото семантично понятие "стон" се експонира като въздействаща метафора на променения, разтърсен из основи душевен свят на лирическия герой. Всяка дума, всеки троп и ефектно постигната интонация подсказва тази максимална наситеност на ситуацията, емоционалния максимум, до който се достига. Любовта се интерпретира като властна, непобедима стихия, която връхлита, увлича и обрича човешките същества. Лирическият "аз" ще почувство, и , което е по-странно, ще благослови своето безсилие срещу този мощен порив. Фаталният знак, преизвестената драма нахлеват в текста чрез анафоричната употреба на словосъчетанието "на смърт".В тези си хипостази любовта е изконна, неповторима величина, асоциирана с вечното, с разрухата и съзиданието, с бездната и полета, с Ада и Рая.Изчезва обичайният егоцентризъм, търсенето спокойствие, дори и метафизичният страх пред отвъдното замира, за да отвори място на развихрилата се самоунищожителна страст.Емоционалното състояние на лирическия субект нито за миг не остава натоварено само с един знак.То се поддържа от дихотомията между пареща радост и болка, между елейно песнопение и сърцераздирателен, нечовешки стон.

Яворов е потърсил гласа на стенанието, на любовния вопъл, който обсебва съзнанието. Подчинява го и то, лишено от право на избор, остава сред пулсиращата