Хаджи Димитър Темата за безсмъртието в баладата

Христо Ботев е безспорният връх в българската литература . В неговите творби се съчетават силни чъвства изпълнени със страстта на гнева. Темите за любовта, свободата, жертвоготовността и безсмъртието са положени в основата на творчеството на поета. Лириката на Ботев вдъхва преклонение пред мислещия и действащ човек. Тя пренася във вечността подвига на юнака, възпява негович героизъм, баладично очертава пътя му към безсмъртието.

Баладата Хаджи Димитър е песен за борбата и поражението, за смъртта и безсмъртието, за страданието на тялото и свободния човешки дух. Именно тези значения и силата на саможертвата са основните акценти, които свързват в едно цяло различните светове. Увърждават величието на безсмъртието и го превръщат в основевен мотив на творбата. Не е подвластен на смъртта този, чийто дух е вече свободен, защото свобоодата е безсмъртна. Безсмъртни са и нейните защитници.

Поетът и лирическият герой притежават обща ценностна система. Смъртта на бореца за свобода изпълва душата на лирика както с болка, така и с преклонение.

Още в началото на творбата Ботев ни запознава с физическото страдание и самотата на героя. Чрез израза Жив е той, жив е! поетът ни насочва към духовния живот на героя, тъй като юнакът ще остане завинаги в сърцата на народа и те го помнят вечно, защотот е дал живота си в името на свободата. А балканът е негов дом , където героят е народен закрилник. Физическата му болка се усеща от глаголите потънал, лежи и пъшка, но той също е представен като юнак във младост и сила мъжка. Той е все още силен за една последна клетва в предсмъртната си агония :

Очи тъмнеят, глава се люшка

уста проклинат цяла вселена.

При вида на ранения юнак цялата природа замира, и поетът ни въвежда в една картина, в която небето сякаш е събрало цалата човешка болка, даже слънцето спряно сърдито пече, е полето е описано като робска земя , където даже и жътварката с е е спряла и пее за героя. От сърцето на Ботев се откъсват изрази пълни с болка и страдание :

Жътва е сега... Пейте робини

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак...

Тези думи ни карат да бъдем съпричстни към чувствата на поета, който страда по загубения юнак. Но авторът успява да ги потисне : но млъкни сърце! Силно въздействащи са словата, скоито той възпява и обезсмъртява бореца за свобода :

Тоз, който падне в бой за свобда,

Той не умира : него жалеят

земя и небо, звяр и природа,

и певци песни за него пеят...

Авторът отново ни убеждава колко е съпричастна природата към героя. Въвежда ни в света на горските обитатели и хищниците, който грижовно бдят над юнака.

Орлицата и орелътхищници и обитатели на най недостъпните места, закрилят boreca. Орлицата е представена като майка, която пази детето си през деня и ноща. Вълкът е хищник, но в този момент той също е смирен пред подвига на юнака и се опитва да облекчи болката му като му кротко раната ближе.

След тази сцена Ботев рисува картината на ноща, където властват злите същества. Но тук сякаш Балканът пее хайдушка песен , при което цялата природа помага тази песен да се разнесе гора зашуми, вятър повее.