Йордан Йовков

Те победиха - Белите рози

Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна

отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше,

както винаги, градината на Гергилана насреща и каменната стена с белите

рози по нея. А сега току-що беше валяло дъжд и всичко изглеждаше

по-инак.Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, защото тя

беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се

свършваше тая стена, оттам започваше равнището на градината. Голям

кълбест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а

под него, сухо иззидана като старовремска крепост, отвесно се спущаше

каменната стена, застлана до средата с цъфнали бели рози. И колко цвят!

Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от

дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия

цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.

Толкоз хубаво беше всичко туй, че макар да си имаше други грижи, Спас се

трогна и лицето му светна от умиление. Чу се гръм и той погледна на

изток: отвъд червените покриви на къщите, отвъд хоризонта потъваше

тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал оттук и си

отиваше,беше страшен, но тия далечни и глухи гърмежи тъй приличаха на

топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше тихо или когато

вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там все още се

биеха.

Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина,

роклята и беше червена, като мак сред нивите, лицето и мургаво, като на

жетварка. Като дойде наспоред Спаса, тя го погледна с черните си

продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и

той заследи с поглед учителката. Тя вървеше леко и малките и пантофки

оставяха бели следи след нея, защото дъждът само беше поприбъхтал праха.

Учителката мина моста, дойде под каменната стена и погледна нагоре.Може

и да е извикала, но Спас не чу и доста време там не се виждаше нищо

друго, освен белите рози горе и младото момиче с червената рокля долу.

Но ето, до ореха се показа Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си

глас. Той накъса рози, направи голяма китка и я спусна на учителката. Тя

я хвана, почти скри лицето си в нея, след туй погледна още веднъж към

Гергилана и тръгна нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се

усмихваше.

Спас сърдито промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над

осемдесет години, а все още се заплесваше подир младите момичета. Спас

съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре разположен,

защото страдаше от една чудновата болест: не го болеше никъде, а отвътре

го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като

станеше да ходи. И тъй като усети, че и сега тая невярна болест вече го

подгонва, той скочи, влезе вътре, грабна пушката си, обади се на

старшията си тръгна по обиколка из селото.

Той вървеше покрай каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу

весел гърлен глас над себе си:

- Спасе, хей, Спасе!

Спас повдигна глава: отвъд купчината от бели рози, като зад бяла пряспа,

стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, мокър, брадат като поп,