Талантът е продължително търпение

Гюстав Флобер и неговата Мадам Бовари са типично доказателство, че талантът е продължително търпение. Талантът да обичаш до грохване и да умееш да отстояваш любовта си. Търпението да стигнеш от стръмнините до звездите като древните мъдри гърци и като Упанишади от смъртта към безсмъртието. Защото дарбата се изстрадва. Изстрадва се като добротата и всичко истинско. Та в нашия свят говорят делата, а не думите!!!

В началото е било словото, днес актуално е приказването. Никой не вярва на празнословия, още по-малко на недоказани достойнства. Все повече се налага да акцентираме на високия интензитет на конкуренцията , както медиите едновременно наричат жестокото боричкане и безкомпромисното поваляне. Ако някога квазиталантите са успявали, днес те нямат шанс. Всъщност те никога не са имали, защото историята е единствената им съдница. Тя целува по челото само талантливите страдалци, чиято дарба след Възкресението не е вече тежък кръст, измива съсиреците по трънливите им сърца и ги разпръсква във всеки от нас талантите, един от друг все по-различни.

Талантът на художника, на писателя, на актьора, дарбата да обичаш, да посяваш усмивки, да говориш, да бъдеш по-щур от другите, да останеш завинаги дете Всяка краска от тази палитра е гнездо на птиче голичко, грозновато, писукащо и гладно. Гладно за обич, са поощрение, неизмеримо нищожно в огромния, объркан свят на убийци и създатели, на грохнали надежди и огнени пориви От нас зависи дали ще позволим да му опърлят крилете, дали ще се превърне в талант, ама истински! Такъв, че никой да не посмее да го нарани. Рожбата на нашата непрекъсната, честна, човешка борба.

Още от приказките за лека нощ разбираме, че е нужно търпение, за да израснем от грозни патета в най-красиви лебеди. Затрогва ни неуморният поход на черното патенце, което търси само объркано, разплакано и ритано Търси с детската надежда, че и в него тупти сърце, готово да изстрада добротата и скритата си хубост. Така ни се приисква да бъдем като него смели до болка, както могат само децата.

Понякога вместо това ставаме като царя на Андерсен, който с месеци чака новата си дреха, а накрая осъзнава голата истина: Царят е гол!. В училище се стремим да бъдем отличници във всичко. Воюваме неуморно, с търпение, а новата дреха все не се получава. Талантите ни са захлупени под огромни паници със знания и наизустени формули и постулати Затова не всички успяваме. Успяват тези, които са обърнали поглед към душата си, търпеливо склонни към самоанализ. Като артиста Антъни Хопкинс, намерил себе си още момче. Уверен, че твоето Аз е единствено твоят талант.

Сивата сграда, натежала като кошер от запотени и усърдни зубрачи, студеният и стерилно бял физкултурен салон. Той не се е поддал на сладникавото изкушение да се нареди в редичката от талантливи отличници. Еднокракото оловно войниче чакало търпеливо, за да заслужи най-сладкия триумф в живота си участие в кратката училищна пиеса. После всичко било едно мъчително балансиране по безкрайното въже И успяло да остави ледения тунел с бяла светлина в дъното зад себе си.

Дали това ще постигне бъдещето? Не, талантът остава жилаво венче от любов и търпение. Като Ван Гог. Всеки го знае. Винсент с морковеночервена коса и блещукащи очи. Най-истинският и добър талант. Най-слънчевият, сгушен сред главичките на своите слънчогледи