Тайнството на сътворяването

В една от най-популярните Вазови творби - "Епопея на забравените" - произведението, посветено на Паисий, заема особено място по две причини. Погледнато чисто хронологически, времето на Паисий е началото на Българското възраждане, а в цикъла поемата "Паисий" е разположена точно в средата, т.е. Паисий е начало, а "Паисий" е център. Това продуктивно смислово напрежение е резултат от факта, че "Епопея на забравените" отхвърля принципа на хронологичното подреждане, извличайки нови значения от конкретната "конструкция" на цикъла. Тя "работи" за създаването на нови представи за хилендарския монах, като осмисля от поствъзрожденски позиции ролята му в новата българска история, мястото му в националния културен космос.

Настоящото изложение, опирайки се на изследванията на М. Цанева, Н. Георгиев и Р. Коларов, ще се опита да намери свой подход към текста, като опише едно от проявленията на изключително важни за българското литературно мислене от края на миналия век ментални структури, които предпоставят насочването на различни по естетическите си предпочитания и нагласи творци към изграждане на свръхценностните пространства на словото, духа и храма.

Жанровата специфика на поемата "Паисий" предполага значимо, а в конкретната творба и активно повествователно присъствие, както и доминантно осъществяване на нейната структура на равнището на диалога, предметно-пейзажния план и в плоскостта на философските и психологическите обобщения. Типологичното отнасяне на героя към един или друг модел в "Паисий" е свързано с целостта на цикъла, с неговото вътрешно единство.

"Разказът" започва с двойно отместване във времето и пространството - огромността на дистанцията между днес на разказвача, днес на Паисий и времето, за което героят разказва, визира (в дълбините на историята) едно предкултурно състояние. Повествователят подготвя своя читател (слушател) за тайнството на сътворяването - миг, в който светлината преодолява мрака, а могъщият глас на Паисий прорязва тишината на природните звукове. Но не само героят, а и разказвачът е белязан със знака на избраника - двамата проникват (буквално или метафорично) в миналото, наблюдават великите сенки и като едни истински възрожденци извличат поука от видяното.

След като е общувал на непознат за простосмъртните език с БОГА-ИСТОРИЯ, хилендарският монах застава пред своя народ, за да може българинът да чуе СЛОВОТО-ОТКРОВЕНИЕ. Вазов съзнателно търси координатите на Паисиевото дело в представени градационно писмени текстове - житие, дамаскин, история. Писаното слово е божие слово, то е неподвластна на времето памет - самата "История славяноболгарская" се ражда от други, забравени текстове. Но историята трябва да бъде разбрана, т.е. разяснявана - така писаното слово се осъществява чрез устното, защото изречената дума е запазила свещената си сила да извиква от дълбините на времето сенките на славното минало. Чрез изказаните слова се осъществява и приобщаването към историята на неизвестните в