Забравена парола?
Начало на реферати

Тайните на Третия райх


Тайните на Третия Райх.
Дисколети

Днес със сигурност е известно, че през 30-те - 40-те години Германия провеждала интензивна работа по създаванеро на дискообразни летателни апарати, използващи нетрадиционни способи за създаване на подемна сила. Разработките се водили успоредно от няколко конструктори. Изработката на отделните възли и детайли ставало в различни заводи, за да не може никой да се досети за тяхното истинско предназначение. Какви физически принципи са били заложени в основата на движение на дисколетите? Откъде са били получени тези данни? Каква роля са играли в това немските тайни общества? Всички сведения ли са се съдържали в конструкторската документация? За това ще разкажа по-нататък, а сега главния въпрос. Защо немците се насочили към дискове? Нима попаднали на следи от катастрофи на НЛО? Но всичко е много по-просто (Голяма благодарност на Михаил Коваленко за професионалните разяснения).

Война е. Води се борба за повишаване скоростта на изтребителите и товароподемността на бомбардировачите, което изисква интензивни разработки в областта на аеродинамиката (да и ФАУ-2 с много усилие достига - свръхзвукови скорости на полета). До тогава аеродинамичните изследвания дали добре известен резултат - при дозвукова скорост натоварването на крилото е елипсовидно, крилото притежава най-малко индуктивно съпротивление в сравнение с правоъгълното. Колкото по-голяма е елиптичността, толкова е по-малко това съпротивление. А това на свой ред води до повишаване скоростта на самолета. Погледнете крилата на самолетите от онова време. То е елипсовидно (изтребителя ИЛ, например). А ако отидем по-далеч? Елипса се приближава до кръга. Схващате ли идеята? Започнали да се появяват вертолетите. Тяхната устойчивост тогава била неразрешим проблем. В тази насока се правели интензивни проучвания, екранолети с кръгла форма вече имало. (Кръгъл екранолет, на Грибовски струва ми се, началото на 30-те). Известен е самолета с дискообразно крило на руския изобретател А.Г.Умицев, тъй наречения "сфероплан", построен през 1909-та година. Енерговъоръжението на "чинията", нейната устойчивост, ето къде предстои схватката на мисълта, тъй като подемната сила на "чинията" не е велика. А вече има и турбореактивни двигатели. Ракетни също - ФАУ-2. Системите за хидростабилизация на полета, разработени за ФАУ-2, работят. Изкушението е голямо. Естествено, дошъл реда на "чиниите".

Всички многообразни разработени през време на войната апарати, може условно да бъдат разделени на четири основни типа: дископлани (както с винтови, така и с реактивни двигатели), вертолети-дискове (с външно и вътрешно разположение на ротора), самолети с вертикално излитане и кацане (със обръщащо се или въртящо крило), дискове-снаряди. Но темата на днешната статия са тези апарати, които можело да бъдат възприети като НЛО.

Първите официално отбелязани съобщения за среща с неизвестни летателни апарати, имащи формата на диск, чиния или пура, се появили през 1942 година. В съобщенията за светещи летящи обекти се отбелязвало тяхното непредсказуемо поведение: обектът можел да премине покрай строя на бомбардировачите с голяма скорост, без да се съобразява със стрелбата на картечниците, а можел по време на полет внезапно да изезне, разтваряйки се в нощното небе. Освен това, били отбелязани случаи на отказ в работата на навигационното оборудване и радиооборудването на бомбардировачите при появата на неизвестните летателни апарати.

През 1950-та година в САЩ разсекретили част от архива на ЦРУ, отнасящ се до НЛО. От тях ставало ясно, че повечето отбелязани след войната летящи обекти представлявали сами по себе си, изследвани трофейни обраазци или по-нататъшно развитие на немските разработки през войната, т.е. явявали се дело на човешката ръка. При това тези архивни данни се оказали достъпни само за много тесен кръг лица и не получили широка гласност.

Много по-голям отзвук получила статията, напечатана на 25 март 1950-та година в италианския "II Giornale d'Italia", където италианския учен Джузепе Белонце (Giuseppe Ballenzo), твърдял, че наблюдаваните по време на войната светещи НЛО били всичко на всичко изобретените от него дискови летателни апарати, тъй наречените "дискове на Белонце", които в състояние на пълна секретност били разработвани от 1942 година в Италия и Германия. Като доказателство за своята правота той представил скици на някои варианти на своите разработки. След известно време в западноевропейската преса бил опоместено заявление на немския учен и конструктор Рудолф Шривер, в което той също твърдял, че в Германия през време на войната се разработвало секретно оръжие с формата на "летящи дискове" или "летящи чинии", а той бил създател на някои от тези апарати. Така в СМИ се появила информацията за тъй наречените Дискове на Белонце.

Диск на Белонце (Ballenzo)

Тези дискове получили своето име от фамилията на главния конструктор - италианския специалист по проектиране на парни турбини Белонце (Giuseppe Ballenzo 25.11.1876 - 21.05.1952 година), предложил схема на дисков летателен апарат с правопоточни двигатели.

Работата над диска започнала през 1942 година. Първоначално това били безпилотни дискови апарати с реактивни двигатели, разработвани в рамките на секретните програми "Feuerball" и "Kugelblitz". Те били предназначени за нанасяне на удари по далечни наземни цели (аналог на далекобойната артилерия) и за борба с бомбардировачите на съюзниците (аналог на зенитната артилерия). И в единия и в другия случай в центъра на диска бил разполаган отсек с бойни заряди, апаратура и резервоари, за двигатели се използвали правопоточни ВРД(рус.). Реактивните струи на ПВРД въртящ се по време на полета на диска, създавали илюзията за бързо движещи се по края на дикса преливащи светлини.

Една от разновидностите на дисковете, предназначена за борба с армадите от бомбардировачи на съюзниците, имала лопатки по периферията си и напомняла на дискова фреза. Въртейки се, те трябвало да отстраняват всичко, което попаднело на пътя. При това, в случай на загуба дори на една лопатка (а това е много вероятно при стълкновение на два апарата), жентъра на тежестта на диска се променяла и той започвал да се движи в най-неочаквани посоки, което всявало паника в бойния строй на самолетите. Някои варианти на диска били снабдени с устройства, създаващи електромагнитни смущения за радио и навигационната апаратура на бомбардировачите.

Дисковете се стартирали от наземна установка по следния начин. Предварително били развъртани около своята ос с помощта на специално пусково устройство или изхвърляеми стартови ускорители. След достигането на определената скорост били стартирани ПВРД. Последващата подемна сила се създавала както за сметка на вертикалната тяга от ПВРД, така и от допълнителната подемна сила, възникнала при възникващия отсос(рус.) на граничния слой с горната повърхност на диска.

Най-интересен бил варианта на конструкцията предложена от "Зондербюро-13" (куриловалос(рус.) "СС"). За създаването на корпуса отговарял Ричард Мит (Richard Miethe), който след войната, вероятно е работил за канадската фирма Авро, над програма за създаване на ЛА "Аврокар". Още един от водещите конструктори - Рудолф Шривер (Rudolf Schriever) бил канструктор на предходни модели на дисколети

Това бил пилотиран апарат с комбинирана тяга. За главен двигател бил използван оригиналния вихров двигател на Виктор Шаубергер (V. Schauberger), който заслужава отделно внимание. Корпуса бил обиколен с 12 наклонени реактивни двигатели (Jumo-004B). Те със своята струя охлаждали двигателя на Шаубергер и, вкарвали въздух, създавали над апарата област с ниско налягане, което способствало за неговото издигане с минимално усилие (ефект на Коанд).

Дискът бил построен в завода в Бреслау (Вроцлав), имал диаметър 68 метра (бил направен и негов макет с диаметър 38 метра), скорост на издигане 302 км/час, хоризонтална скорост 2200 км/час. На 19 февруари 1945 година този апарат извършил своя първи и единствен експериментален полет. За 3 минути летците изпитатели достигнали височина 15 000 км. и скорост 2200 км/час при хоризонтално движение. Той можел да зависва във въздуха и да лети назад и напред почти без да завива, за приземяване имал подвижни стойки. Но войната била към края си и след няколко месеца апарата бил унищожен по заповед на В.Кайтел.

Коментар на Михаил Коваленко:

Не мисля, че в аеродинамиката по онова време сериозно възприемали реализацията на ефекта на Коанд за целите на създаването на подемни сили. в апарата. В Германия били светилата на аеродинамиката, имало и известни математици. Работата е в друго. Този ефект не е ефект на подемна сила, а ефект на прилепване на струя към обтекаемата повърхност. С това няма да излетиш. Необходима е тяга (или крило). При това, ако повърхността е огъната (за да отклонява струята надолу и да получава тяга), ефекта работи само, в случай на ламинарна струя. Струята на газотурбинния двигател, не е подходща за това. Тя трянва да бъде ламинизирана. Това са огромни енергийни загуби. Ето, следния пример. Ан-72 бил замислен с използване на ефекта на Коанд (аз имах честта на изследвам, как работи "Коанд" на този самолет) и какво? Оказала се, на практика не работи за сметка на силната турболентност от струята на двигателя. Но запас от тяга двигателите на Ан-72 имали предостатъчно. Ети и той лети без "Коанд". Всъщност американския YC-14, прототип на Ан-72, тъй не могъл да излезе от хангара. А те, могат да си правят "сметката".

Затова, опитите да се създаде "чиния" - била напълно реална задача за онова време. Но да се доведе до "кондиция", тогава било още рано. Но легендите свързани с нея, по-скоро са признак на това, че било истинско революционно откритие изпреварило много своето време.

Между впрочем, колкото е по-голяма чинията, толкова е по-голямо числото на Рейнолдс и следователно, близко до ламинарното обтичане. Аз бих увеличавал размерите на чинията.

За допълнителните двигатели на Дисла на Белонце.

Ще кажа това. Тогава било като че ли модерно, да се поставят появилите се ракетни двигатели като ускорители. Имало ги и на Месершмитите. И Шаубергер, тук няма нищо общо. Ако са му повярвали, то е само в едно - обещаната им възможност да получат плосък двигател може би. Получавало се идеално. Но Шаубергер, нямал действащ двигател, дори и макет. По-скоро, идеите се срещнали с фктите и се родило чудовище, което не се поддава на никакво описание. А почвата била подходяща за това, дотолкова че по време на войната и след нея всички трофеи, буквално дори гайките, минали през ръцете на НКВД. А там, нивото на "специалистите" било известно. Намерените немски трофейни двигатели били дотолкова небикновени за простосмъртните, че всяко въртящо се "желязо" в кожух попадало в раздела на тайнствените двигатели. А и съюзниците били в същото положение.

Но да се върнем към немските дисколети. Както вече казах по-рано, разработките се водели паралелно в няколко направления.

Диска на Шривер - Хабермол (Schriever, Habermol)

Този апарат се смята за първия в света летателен апарат с вертикално излитане. Първия прототип - "колело с крило", бил изпитан близо до Прага още през февруари 1941 година. Той имал атмосферни двигатели(с витла) и реактивен двигател на Валтер.

Със своята конструкция напомнял велосипедно колело. Около кабината се въртяло широко колело, ролята на спици играели регулируеми лопатки. Те можело да бъдат установени в определена позиция, както за хоризонтален, така и за вертикален полет. Пилотът бил разположен както в обикновен самолет, по-късно изменили неговото положение почти лежешком. Главен недостатък на апарата била значителната вибрация, предизвиквана от дисбаланса на ротора. Опитите да бъде утежнена външната част не донесли желаните резултати и се отказали от тази концепция в полза на "самолета с вертикално излитане" или ФАУ-7(V-7), разработван в рамките на програмата по създаване на "Оръжие на Възмездието", VergeltungsWaffen.

В този модел за стабилизиране използвали рулеви механизъм, подобен на самолетния (вертикално оперение) и имал увеличена мощност на двигателие. Модела бил изпитан през май 1944 година около Прага, имал диаметър 21 метра, вертикално ускорение 288 км/час (за пример, МЕ-163, най-бързия самолет на Втората Световна, 360 км/час), хоризонтална скорост на полета 200 км/час

По-нататъшно развитие тази концепция получила в дисколета, построен през 1945 година в завода "Ческо Морава". Той бил аналогичен на предходните модели, имал диаметър 42 метра. Ротора се привеждал в движение с помощта на сопла, разположени в краищата на лопатките. За двигател била използвана реактивната установка на Валтер, работеща с водород.

Около куполообразната кабина на пилота се въртяло широко, плоско колело, задвижвано от управляемите сопла. На 14 февруари 1945 година машината набрала височина 12 400 метра, с хоризонтална скорост на полета около 200 км/час. Според други сведения, тази машина (или една от тях) в края на 1944 година била изпитана в района на Шпицберген, където била изгубена... Най-интересното е, че през 1952 година там действително бил намерен дискообразен апарат.

Следвоенната съдба на конструкторите не е известна точно. Отто Хабермол, както твърдял по-късно неговия немски колега конструктора Андреас Еп, попаднал в СССР. Шривер, загинал в авиокатастрофа през 1953 година, успял да избяга от съветски плен, бил видян в САЩ.

"Летящиата Палачинка" на Цимерман

Изпитана през 42-43-та година на полигона в Пенемюнде. Имала газотурбинни двигатели Jumo-004B. Развивала хоризонтална скорост около 700 км/час и скорост при кацане 60 км/час.

Апарата приличал на преобърнат таз с дъното нагоре, с диаметър 5-6 метра. Кръгъл в диаметър. в центъра имал шапковидна прозрачна кабина. На земята се опирал на неголеми гумени колела. За излитане и хоризонтален полет използвал предимно управляеми сопла. Поради невъзможността за точно регулиране на тягата на газотурбинните двигатели или поради някакви други причини бил крайно неустойчив при полет.

Ето какво разказал един от останалите по чудо живи затворници от концлагера в КЦ-4А (Пенемюнде). "През септември 1943 година станах свидетел на един любопитен случай... На бетонната площадка от един от хангарите четирима работници тикали апарат с кръгъл диаметър и с прозрачна кабина в центъра, приличащ на преобърната таз, опиращ се на малки надуваеми колела.
Невисок човек, съдейки по всичко, ръководещ работата, махнал с ръка, и странния апарат, открояващ се на слънцето със сребрист метален цвят и потрепващ от всеки полъх на вятъра, издаде съскащ звук, приличащ на работеща бензинова лампа, и се отдели от бетонната площадка. Той застина някъде на височина 5 метра.
Върху сребристата повърхност ясно се откроявах контурите на строена на апарата. След известно време, през което апарата се полюляваше както "ванка-встанка" (вид детска играчка), контурите на апарата постепенно се размиха. Като че ли се разфокусираха. След това апаата рязко подскочи и започна да набира височина.
Полета, съдейки по полюляването, протичал неустойчиво. И когато духнал особено силен порив на вятъра от Балтика, апарата се преобърнал във въздуха, започнал да губи височина. Мен ме лъхна поток от смес етилов спирт и горещ въздух. Последва удар и шум от счупващи се детайли... Тялото на пилота стоеше провисноло безжизнено от кабината. И парчетата от обшивката, залети с гориво, бяха обхванати в пламъци. Видя се двигателя и всичко гръмна, явно се беше взривил резервоара с гориво..."
за подобен апарат са дали показания деветнадесет бивши войници и офицери на вермахта. Есента на 1943 година те наблюдавали изпитателните полети на някакъв "метален диск с диаметър 5-6 метра с шапковидна кабина в центъра"

След поражението на Германия чертежи и копия, съхранявани в сейфовете на Кайтел, не били намерени. Запазили се само няколко снимки на странеен диск с кабина. Ако не била свастиката, нарисувана на борда, апарата висящ на метри от земята заедно с група фашистки офицери, напълно би могъл да мине за НЛО. Това е официалната версия. Според други данни, част от документацията, или дори почти всички описания и чертежи били намерени от съветски офицери, което е потвърдено и от известния академик В.П.Мишин, по това време участвал в търсенето. От него е известно, че документите за немски летящи чинии били изучавани от нашите конструктори много внимателно.

Дискът "Омега" на Андреас Еп (Andreas Epp)

Дискообразния вертолет с 8 звездообразни перки и два правопоточни въздушно-реактивни двигатели бил разработен през 1945 година, пленен от американците и изпитан вече в САЩ, през 1946 година. Самия конструктор Андреас Еп бил отстранен от работа още през 1942 година, попаднал в съветски плен

Апарата бил комбинация от технология на "вентилатори в кръгообразен обтекател" със свободно въртящи се ротори, привеждани в движение от пулсиращ реактивен двигател на Фоке-Вулф "Triebflugel" и увеличаване на подемната сила за сметка на "ефекта на флотация".


Летателния апарат се сътоял от: кръгла кабина с диаметър 4 метра, заобиколена от дисков-фюзелаж с диаметър 19 метра. Фюзелажа се състоял от осем четирилопатни вентилатора в кръгли обтекатели, съединени с осем звездообразни двигателя Аргус Ар 8А, с осева тяга 80 к.с. На последните били монтирани осем конични тръби с диаметър 3 метра.
Носещия винт бил закрепен на оста на диска. Ротора имал две лопати с ПВРД на края и диаметър на въртене 22 метра.
При изменение на стъпката на лопатките със спомагателните двигатели, ротора се ускорявал, изхвърляйки силен поток от въздух. Реактивните двигатели се стартирали на 220 об/мин. и пилота изменял стъпката на спомагателните двигатели и носещия винт с 3 градуса. Това било достатъчно за повдигане.
Главния винт бил от авторотиращ тип и не създавал никакъв въртящ момент. За разлика от вертолетите, той не бил закрепен на шарнири, а бил закрепен като перка на обикновен самолет.
Допълнителното ускорение на спомагателните двигатели накланяло машината в желаното направление. Това отклонявало подемната сила на носещия винт и следователно изменяло направлението на полета.


Ако в крайна сметка единия двигател прекратявал работа, машината запазвала управлението си, достатъчно за изпълнение на задачата си. Ако спре единия от ПВРД, подаването на гориво към другия автоматично се прекъсвало, и пилотът пускал авторотиращия режим, за да се опита да се приземи.
Летящ на низка височина, машината получавала благодарение на "влиянието на земята", допълнителна подемна сила(екран), принцип, използван в днешно време от скоростните съдове (екраноплани).
Няколко диска "Омега" били създадени след войната. Те се явявали мащабни модели 1:10, сглобени за аеродинамични изпитания. Така също били направени и четири опитни образеца.
Двигателната установка била патентована в Германия на 22 април 1956 година и предложена на ВВС на САЩ за производство. Последния модел на диска бил разчетен за екипаж от 10 човека.

Фоке-Вулф 500 "Кълбовидна мълния" на Курт Танк (Kurt Tank)

Дискообразния вертолет конструкция на Курт Танк - един от последните модели на летателни апарати от нов тип, разработени от Третия Райх, така и не бил изпитан. Под силнобронираната пилотска кабина били поместени въртящите се лопатки на голям турбовинтов двигател. Корпуса тип летящо крило притежавал два въздухозаборника, в горната и долна предни частни на фюзелажа. Дисколета можел да лети подобно на обикновен самолет или, като вертолет, да се движи във всяко направлени и да зависва във въздуха.

Като въоръжение на "Къбовидната мълния" било планирано използването на шест оръдия Маиаег МС-213 (20-мм, скорост на стрелба 1200 изтрела в минута) и четири 8 дюймови осколъчни-запалителни ракети К100В8 тип "въздух-въздух".

Дисколета бил замислен като многоцелеви: прихващач, унищожител на танкове, разузнавач, излитащ от позиции в гората недалеч от шосето на Берлин - Хамбург (около НовияРупин). "Кълбовидната мълния" трябвало да биде пусната серийно от 1946 година. Но май 1945 година зачеркнал тези амбициозни планове.


Тайните на Третия райх facebook image
Публикувано от: Светлана Любенова


Металургия на България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.